Робърт Хайнлайн - Пътят на славата

Руфо се окашля с желание да се извини.

— Ако ми позволиш да отбележа, този е много труден за опъване… за един начинаещ.

Опънах го.

— Намери ми кожа.

Кожата легна на ръката ми, сякаш беше правена за мен, а може и така да беше. Взех една стрела, която да отговаря на лъка, почти не я погледнах, тъй като всички изглеждаха прави и подходящи. Не се надявах да ударя проклетото дърво. Беше на около петдесет ярда, дебело не повече от един ярд. Възнамерявах просто да се меря не много високо в дънера с надежда, че този тежък лък ще ми даде права траектория. Най-много желаех да сложа стрелата, да опъна тетивата и да пусна стрелата с едно движение, така както го бе направил Руфо… да приличам на Робин Худ, макар че не бях.

Но когато вдигнах лъка и опънах тетивата, почувствах внезапна сила, почувствах прилив на задоволство… Това оръжие беше точно за мен. Взаимно си подхождахме.

Пуснах стрелата без да мисля.

Заби се на една педя от неговата.

— Добър изстрел! — извика Стар.

Руфо погледна дървото и замига, след това отправи укорителен поглед към Стар. Тя му отвърна високомерно.

— Не съм аз. Знаеш, че не бих направила подобно нещо. Състезанието беше честно… поздравления и за двамата.

Руфо ме погледна замислено.

— Хм… Искаш ли да заложим по нещо дребно… че не можеш да повториш.

— Няма да заложа — отговорих му. — Страх ме е.

Взех друга стрела и я сложих. Харесвах този лък, харесваше ми даже начина, по който тетивата удря по защитната кожа на ръката. Исках отново да опитам.

Стрелях.

Стрелата попадна между първите две, но по-близко до неговата.

— Добър лък — казах аз. — Ще го задържа. Донеси ми стрели.

Руфо изприпка без да каже дума. Разхлабих тетивата и заразглеждах ножовете. Надявах се, че никога повече няма да ми се наложи да стрелям с лък. Един комарджия добре знае, че не може при всяко раздаване да разчита на добра карта. Следващият ми изстрел може да се окаже бумеранг, който да заличи досегашните ми постижения.

Пред мен имаше богатство от ръбове и остриета, като се започне от широките двуръчни мечове, с които можеш да сечеш дърва, и се стигне до малките ками, предназначени за нежни женски ръце. Вдигнах и претеглих на ръка всичките… и намерих онова оръжие, което ми подхождаше така, както мечът Екалибур е подхождала на Артур.

Никога не бях виждал такова хладно оръжие, затова и не знаех как да го нарека. Предполагам че беше сабя, тъй като острието беше леко извито и остро като бръснач от цялата предната страна и доста голяма част от задната. Но върхът й беше смъртоносен като на рапира. Сабята не беше толкова извита, че да не може да се измъкне, когато е забита. Дръжката беше с предпазител, оформен по пръстите на ръката, защитен от нещо като нолукошница, но така изрязан, че да осигури пълна сигурност. Беше такъв вид сабя, която човек чувства като продължение на тялото си. Дръжката беше покрита с кожа от акула с форма точно по ръката ми. На острието беше гравирано мото, украсено с толкова завъртулки, че реших да не си губя времето в разчитане. Тази красавица беше моя, ние си допадахме! Пъхнах я обратно в ножницата и препасах колан със сабята на голия си кръст. Усещах приятния й допир до тялото си и се чувствах като капитан Джон Картър, Джеда от Джедакс и Гасконеца и тримата му приятели, събрани в едно.

— Няма ли да се облечеш, милорд Оскар? — попита Стар.

— А? О, разбира се… само проверявах големината й. Но… Руфо донесе ли ми дрехите?

— Донесе ли ги, Руфо?

— Неговите дрехи? Той няма да иска да облече онези неща, които носеше в Ница!

— Какво лошо има в моите Lederhosen 55 55 Кожени панталони (нем.) — бел.пр. и тениската? — попитах аз.

— Какво? О, нищо лошо, милорд Оскар — отговори припряно Руфо. — Моят девиз е: „Живей си живота и остави другите да живеят своя“. Някога познавах един човек, който носеше… няма значение. Позволи ми да ти покажа какво съм ти донесъл.

Беше истинско чудо. Можех да избирам всичко, което пожелая, от пластмасов шушляк до рицарски доспехи. Последните ми се сториха потискащи, защото тяхното присъствие подсказваше, че могат и да ми дотрябват. Като изключим армейската каска, никога не бях носил доспехи и не желаех да нося, пък и не знаех как да ги нося… Не държах да попадам сред такава грубиянска компания, в която да ми дотрябва подобна защита.

Освен това не виждах никъде кон, да речем Пършерон 56 56 Френска порода кон — бел.пр. или Клайдсдайл 57 57 Шотландска порода — бел.пр. , а не се виждах да ходя пеша в такива доспехи. Щях да се движа със скоростта на костенурка, да бъда шумен като метро и да се потя като в телефонна кабина. Още на първите пет мили щях да смъкна от пот десет фунта. Само ватираните наполеонки; които се носеха под тези железа, щяха да бъдат непосилни за такова топло време, а стоманата над тях щеше да превърне доспехите в подвижна фурна и да ме направи прекалено слаб и несръчен, за да мога да си проправям път с бой.