Робърт Хайнлайн - Пътят на славата

Той се наведе дискретно към мен.

— Виж, милорд Оскар… ако по някакво чудо преминем през всичко това живи, можеш да кажеш няколко добри думи за мен пред нея. Накарай я да разбере, че съм много стар за Пътя на славата. Мога да сторя много, за да направя останалите ви дни удобни и приятни… ако намеренията ви към мен са дружески.

— Не си ли дадохме дума за това?

— Дадохме си — въздъхна той. — Един за всички и всички за един.

Когато се върнахме беше още светло. Стар не беше излязла от палатката си… дрехите ми ме чакаха. Като ги видях се възпротивих, но Руфо каза тъжно:

— Тя каза „неофициално“, а това означава черна връзка.

Успях да се справя с всичко, дори с копчетата за ръкавели, които представляваха учудващо големи черни перли. А смокинга или беше шит за мен, или беше купен от някой, който познаваше добре ръста, килограмите ми и широчината в раменете и кръста. Отзад на жилетката имаше етикет: Английска модна къща, Копенхаген.

Но с вратовръзката не можах да се справя. Докато се мъчех, се появи Руфо, накара ме да легна (не го попитах защо) и ми я върза за нула време.

— Искаш ли и часовника си, Оскар?

— Моят часовник? — До този момент смятах, че беше останал в лекарския кабинет в Ница. — В тебе ли е?

— Да, сър. Донесох всичко освен твоите… — той вдигна рамене — …дрехи.

Не преувеличаваше. Всичко беше тук, не само съдържанието на джобовете ми, но и съдържанието на моя трезор от „Америкън експрес“: пари в брой, паспорт, документи за самоличност и т.н., дори и онези билети за лотарийно залагане.

Понечих да го питам как е отключил трезора ми, но после се отказах. Взел е ключа, като е показал фалшиво пълномощно, изготвянето на което за него е баламска работа. Благодарих му и той продължи с готвенето.

Приготвих се да изхвърля всички тези боклуци, с изключение на парите и паспорта. Но човек не може да си позволи да хвърля боклуци в едно такова красиво място като Пеещите води. На колана за окачване на сабята си имах кожена чантичка; натъпках всичко в нея, дори и часовника, който беше спрял.

Руфо беше спретнал маса пред изящната палатка на Стар. На масата бяха поставени запалени свещи. Беше се стъмнило, а тя не излизаше… и ние чакахме. Накрая разбрах, че чакаше да отида да я взема. Заведох я на мястото й и галантно й предложих стол да седне.

Чакането на Стар си заслужаваате. Беше прекрасна в зелената си рокля. Все още не знаех дали използва козметика, но не приличаше ни най-малко на похотливата Лиден 63 63 Една от групата на жените — водни духове — бел.пр. , която само преди един час ми натискаше главата под водата. Беше като извадена от кутийка. Приличаше на Лиза Дулитъл на бала.

Чу се изпълнение на „Вечеря в Рио“, което се смесваше със звуците от Пеещите води.

Бяло вино с рибата, розово с птиците, червено с печеното… Стар приказваше и се усмихваше. Беше възхитително остроумна. По едно време Руфо се наведе към мен и ми прошепна: „Обречените се хранят с охота“. С ъгълчето на устата си му казах да върви по дяволите.

Шампанско със сладкиши; Руфо тържествено ми представи бутилката за одобрение. Кимнах. Какво ли щеше да прави, ако не я бях одобрил? Щеше да предложи от друга реколта ли? Последва коняк „Наполеон“ с кафе. И цигари.

През целия ден се измъчвах от мисълта за цигари. Тези бяха „Бенсън & Хеджес № 5“… пък аз бях пафкал онези черни френски боклуци, за да пестя.

Докато пушехме, Стар поздрави Руфо за вечерята. Той тържествено прие нейните комплименти, а аз поздравих и двамата. Не знаех кой точно приготви тези хедонистични ястия. Руфо свърши голяма част от готвенето, но пък Стар също беше взела участие, докато Руфо ме бръснеше.

След тази спокойна вечеря, докато пиехме кафе с коняк на една свещ, чийто пламък се отразяваше в нейните скъпоценни камъни и осветяваше лицето й, Стар стана и аз я заведох до палатката. Тя се спря на входа.

— Милорд Оскар…

Целунах й ръка и я последвах вътре…

Направих го! Бях така адски хипнотизиран, че се наведох над ръката й и я целунах. Така беше.

После не ми оставаше нищо друго, освен да сваля този маймунски костюм, да го върна на Руфо и да взема едно одеало. Той си беше избрал място за спане в единия край пред палатката й, ето защо аз избрах другия и се изтегнах. Все още беше толкова приятно топло, че нямаше нужда дори от одеало.

Но не заспах. Истината е, че бях ядосан, защото си имах един навик, по-лош от марихуаната и не така скъп като хероина. Можех да го потисна и някак си да заспя… но ми пречеше светлината в палатката и силуета на Стар, който вече не беше деформиран от роклята.