Робърт Хайнлайн - Пътят на славата

— Ще разбереш — каза Руфо.

Погледнах към бързо движещата се луна.

— Несъмнено. Е, извинявайте, че ви наруших почивката с глупавата си грешка. Лека нощ, хора.

Отново си легнах като истински герой (обикновено целия в мускули и никакви тестиси). Стар не запали светлината в палатката, така че нямаше какво да гледам освен профучаващите луни на Барсъм. Бях станал персонаж в роман.

Е, надявах се, че това представлява успех и че авторът ще ме запази жив за голям брой следващи събития. Това беше доста хубава сделка за героя, поне до тази глава. Там беше Дежа Торис, свита в копринените си завивки на не повече от двайсет фута от мен.

Помислих да пропълзя нагоре до нейната палатка и да й прошепна, че искам да й задам няколко въпроса за метафизическата геометрия и други подобни неща. Любовни заклинания, може би. Или, може би, просто да й кажа, че навън е студено и да я попитам дали не бих могъл да вляза при нея.

Не го сторих. Добрият верен Руфо се беше свил от другата страна на палатката, а той имаше неприятния навик бързо да се буди с кинжал в ръка. Пък и обича да бръсне трупове. Както вече казах, бях страхлив.

Наблюдавах профучаващите луни на Барсъм и заспах.

Пеещите птици са по-добри от будилниците и в Барсъм такива никога не се използуват. Протегнах се доволен, усетих миризмата на кафе и си помислих дали не е време за едно гмуркане преди закуска. Денят отново беше чудесен, — ведър и безоблачен, слънцето току-що беше изгряло. Изпитвах желание да се бия с дракони преди обяд. С малки дракончета, не с големи дракони.

Потиснах една прозявка и станах. Възхитителният павилион беше изчезнал, а черната кутия почти беше опакована; не беше по-голяма от кашон за пиано. Стар беше коленичила пред огъня и приготвяше кафето. Тачи сутрин тя беше пещерна жена, облечена в кожа от животно, която беше чудесна, но не толкова, колкото собствената й кожа. Беше може би от оселот. Или от Дю Пон.

— Как си, принцесо — попитах я аз. — Какво има за закуска? И къде е шефът ти?

— Закуската по-късно — отговори ми тя. — Сега за теб има само чаша кафе, много горещо и много силно… най-доброто, което може да те настърви. Руфо разгова ря с Игли. — Тя ми сервира кафето в хартиена чаша.

Изпих половин чашка, изгорих си устата и го изплюх. Има пет категории кафе, които в низходяща степен са следните: кофи, ява, ямоук, джоу и саждоочистител. Това, което пиех не беше по-добро от четвърта степен.

После съгледах Руфо и спрях да пия. Около него имаше голяма компания. До края на нашата тераса някой беше разтоварил истински Ноев ковчег. Там имаше всичко — от аардварк 65 65 Вид мравояд — бел.пр. до зебу, повечето с дълги жълти зъби.

Руфо беше изправен пред този отряд, дълъг десет фута, а в средата, точно срещу него, се намираше един особено голям и странен индивид. В този момент хартиената чаша се проби и ми изгори пръстите.

— Искаш ли още малко? — попита Стар. Задухах изгорените си пръсти.

— Не, благодаря. Това ли е Игли!

— Онзи в средата, с който разговаря Руфо. Останалите са дошли да гледат сеир, те не влизат в сметката.

— Някои от тях изглеждат гладни.

— Повечето от големите са като дявола на Къливер, тревопасни. Онези грамадни лъвове ще ни изядат… ако Игли спечели спора. Но само тогава. Проблемът е Игли.

Разгледах по-внимателно Игли. Приличаше ми на потомък на човек от Дъндий 66 66 Морско пристанище в Източна Шотландия — бел.пр. , само бузи без чело, съчетаващ в себе си по малко от привлекателните черти на гиганти и огри 67 67 Огър — чудовище от приказките и популярните легенди, обикновено представяно като грозен гигант, който се храни с човешко месо — бел.пр. от Ред Феъри Бук. Никога не съм харесвал особено много тази книга.

Игли беше далечно подобие на човек, ако използвам това понятие в доста широк смисъл. Беше с две стъпки по-висок от мен и с три или четири фунта по-тежък, но аз пък бях много no-хубав. По него косата растеше на туфи, като в неподдържана морава и човек веднага разбираше, че никога не е използвал дезодорант. Големите му мускули бяха възлести, а ноктите на краката му не бяха изрязани.

— Стар — казах аз, — какъв е характерът на спора, който имаме с него?

— Ти трябва да го убиеш, милорд.

Отново го погледнах.

— Не можем ли да се споразумеем за мирно съвместно съществуване? Взаимен контрол, културен обмен и прочие?

Тя поклати глава.

— Не е достатъчно умен за такова споразумение. Той е тук, за да ни попречи да отидем в долината… или той, или ние трябва да умрем.