Робърт Хайнлайн - Космически жокей

Четиридесет секунди по-късно, снижавайки се с малко повече от 140 мили в час, той улови в перископите си статичните кули, високи по хиляда стъпки. На 300 стъпки той включи за повече от една секунда двигателите на 5 „g“, което бе нормално за Луната. Чувствуваше се щастлив.

„Гном“ плавно се снижи, струята му набразди праха на Луната, после с достойнство се спусна надолу, за да кацне, без дори да потрепне.

Екипажът на космодрума пое кораба, херметически затворен автомобил откара Пембъртън до входа на тунела. Преди да е свършил предаването на рапорта си в Луна Сити, се оказа, че вече го търсят. Когато се обади, Соумс му се усмихна от екрана.

— Наблюдавах кацането ви от предавателя на площадката, Пембъртън. Не ви трябва опреснителен курс.

Джейк се изчерви.

— Благодаря, сър.

— Ако не сте решили твърдо да продължите с Космос-космос, мога да ви назнача на редовна линия до Луна Сити. Жилище или тук, или в Луна Сити. Съгласен ли сте?

Той чу собствения си глас да казва:

— Луна Сити. Приемам.

Когато влезе в пощенската станция, Джейк скъса третото си писмо. При телефонното гише се обърна към една блондинка в син лунен костюм.

— Моля свържете ме с мисис Джейк Пембъртън, Предградие шест-четири-нула-три, Додж Сити, Канзас.

Тя го огледа внимателно.

— Ама и вас, щурманите, си ви бива да харчите пари.

— Понякога телефонните разговори са евтини. Бихте ли побързали?

Филис се опитваше да редактира писмото, което бе убедена, че отдавна трябваше да напише. Беше й по-лесно да му го напише — тя всъщност не се оплакваше от самотата, нито от липсата на развлечения, но не можеше да понася напрежението от безпокойството за неговата безопасност. След това обаче осъзна, че не е в състояние да формулира логичния извод. Беше ли готова да се откаже напълно от него, ако той не се откажеше от космоса? Тя наистина не знаеше… телефонното повикване тъкмо навреме прекъсна мислите й.

Видеоекранът не показваше образ.

— Междупланетен — долетя тъничък гласец. — Обажда се Луна Сити.

Страх сви сърцето й.

— Тук Филис Пембъртън.

Безкрайна пауза — тя знаеше, че за да стигнат от Земята до Луната и обратно, на радиовълните им бяха потребни почти три секунди, но сега не си спомни за това, а и то нямаше да я успокои. Не виждаше нищо друго освен осиротелия дом, себе си вдовица, а Джейк, любимия Джейк, загинал в космоса.

— Мисис Джейк Пембъртън?

— Да, да! Продължавайте! — още една пауза. Дали не бе го изпратила в лошо настроение, или ядосан и това да се е отразило зле на разума му? Дали не е загинал там далеч, спомняйки си само, че тя направи скандал, задето я напуска, за да отиде на работа? Дали го подведе тогава, когато той имаше нужда от нея? Тя знаеше, че нейният Джейк не може да бъде вързан за женска пола — мъжете, истинските мъже, не мамините синчета — трябва да се отделят от полите на майките си. Тогава защо се беше помъчила да го върже за своята? Не трябваше да го прави, дори собствената й майка я беше предупредила да не опитва.

Започна да се моли.

Тогава заговори друг един глас, глас, от който коленете й омекнаха от облекчение.

— Ти ли си, мила?

— Да, скъпи, да! Какво правиш на Луната?

— Дълга история. При долар на секунда може да се разкаже и по-късно. Това, което искам да разбера, е: желаеш ли да дойдеш в Луна Сити?

Сега бе ред на Джейк да изтърпи неизбежното забавяне на отговора. Питаше се дали Филис усуква, неспособна да вземе решение. Най-сетне я чу да казва:

— Разбира се, скъпи. Кога трябва да тръгна?

— Кога… виж, не искаш ли поне да узнаеш защо?

Тя понечи да каже, че това няма значение, после рече:

— Да, кажи ми.

Паузите продължаваха да се редуват, но нито единият, нито другият им обръщаше внимание. Той й съобщи новината, после добави:

— Отскочи до Колорадо Спрингс и помоли Олга Пиърс да ти помогне при уреждането на формалностите. Трябва ли ти моята помощ за прибирането на багажа?

Тя трескаво съобразяваше. Ако той имаше намерение да се върне, нямаше да зададе този въпрос.

— Не. Мога и сама да се справя.

— Ти си славно момиче. Ще ти изпратя по радиото дълго писмо за това, какво да донесеш и прочее. Обичам те. Засега довиждане!

— И аз те обичам. Довиждане, скъпи.

Пембъртън излезе от кабината, като си подсвиркваше. Добро момиче бе Филис. Предано. Учуди се защо изобщо се бе съмнявал в нея.

© 1947 Робърт Хайнлайн

© 1986 Виолета Чушкова, превод от английски