Робърт Хайнлайн - Космически жокей

Той хвърли последен поглед през перископа. Антарес сякаш се бе изместила. Той пусна жирокомпаса и завъртя маховика, като миг по-късно рязко го спря. Образът отново бе станал само една точица. Той не би могъл да обясни какво прави — това беше виртуозност, точно жонгльорство, които не се учат от учебника и класната стая.

Двадесет секунди… светкащи точици отброяваха секундите по хронометъра, докато той напрегнат бе готов да мине на ръчно управление или дори да прекъсне, или откаже полета, ако така му повеляваше неговата преценка. Прекалено предпазливото решение можеше да накара Лойдс да му развалят договора. Безразсъдното решение можеше да му струва щурманската диплома или дори живота… а и живота на други хора.

Той обаче не мислеше нито за застрахователни дружества и дипломи, нито дори за човешки съдби. В действителност той изобщо не мислеше — той усещаше, усещаше своя кораб, сякаш нервните му окончания продължаваха във всяка корабна част. Пет секунди… Предпазните изключватели щракнаха. Четири секунди… три секунди… две секунди… една…

Пръстът му вече настискаше копчето за ръчно включване, когато тътенът го оглуши.

Кели си почиваше при псевдогравитацията на потеглянето. Пембъртън бе сериозно зает — следеше уредите, засичаше време, сверяваше курса си по радара. Данните на Уайнстайн, щурмана-робот, самият кораб — всичко това работеше в синхрон.

Минути по-късно наближи критичният миг, когато роботът трябваше да изключи двигателите. Пембъртън насочи пръст към ръчния прекъсвач, докато разделяше вниманието си между дисплея на радара, измервателя на ускорението, перископа и хронометъра. Един миг те пригласяха на двигателите, в следващата частица от секундата корабът беше в свободна орбита, стрелвайки се безшумно към Луната. Човек и робот бяха в такъв съвършен синхрон, че самият Пембъртън не знаеше кой от двамата бе изключил двигателите.

Той погледна отново към таблото, после разкопча ремъците си.

— Какво стана с цигарата, Капитане? Можете да разрешите на пътниците си да се освободят от ремъците.

В космоса не е необходим втори щурман и повечето щурмани по-скоро биха имали с някого обща четка за зъби, отколкото обща щурманска кабина. Щурманът работи около час при излитането и горе-долу толкова преди скачването, а по време на свободния полет безделничи, освен при обичайните проверки и корекции. Пембъртън се приготви да прекара сто и четири часа в ядене, четене, писане на писма и спане — най-вече спане.

Когато сигналът го събуди, Пембъртън провери координатите на кораба, после се залови да пише до жена си: „Скъпа моя Филис — започна той. — Не те обвинявам, дето се разстрои, че се размина с излизането и театъра. Аз също бях разочарован. Но съгласи се с мен, скъпа, че в скоро време ще трябва да бъда назначен на редовна линия. След по-малко от десет години ще мога да се пенсионирам и ще имаме възможност да наваксаме и с бридж, и с голф, и с други подобни. Разбирам, че е доста трудно да…“

Вътрешната радиовръзка се включи.

— О, Джейк, сложи си физиономията за гости. Ще доведа посетител в щурманската кабина.

— Никакви посетители в щурманската кабина, Капитане!

— Хайде, Джейк. Този дръвник има писмо лично от шефа Хариман. „Да му се окаже всестранно внимание и т.н.“

Пембъртън бързо размисли. Той можеше и да откаже, ала нямаше смисъл да обижда шефа.

— Добре, Капитане. Но не се застоявайте.

Посетителят бе общителен и едър мъж. Джейк пресметна, че глобата му за свръхтегло ще е за осемдесет фунта. Зад гърба му един тринадесетгодишен негов двойник енергично се промъкна през вратата и се хвърли към контролното табло. Пембъртън го хвана за рамото и си наложи да му заговори с приятен тон.

— Хвани се просто за онази скоба, момко. Не ми се иска да си удариш главата.

— Пусне ме! Татко, кажи му да ме пусне.

Кели се намеси.

— Според мен най-добре е момчето наистина да се хване, господин съдия.

— Ъъъ, точно така. Направи, както казва капитана, младши.

— Е-е-ей, татко!

— Съдия Шахт, представям ви първия щурман Пембъртън — рече отривисто Кели. — Той ще ви покаже кабината.

— Драго ми е да се запозная с вас, щурмане. Много любезно от ваша страна и т.н.

— Какво искате да разгледате? — попита предпазливо Джейк.

— Ами това-онова. По-скоро заради момчето — това е първото му пътешествие. Самият аз съм стар космически вълк — сигурно съм прекарал повече часове в космоса, отколкото половината ви екипаж. — Той се засмя. Но не и Пембъртън.