Дашиъл Хамет - Стъкленият ключ

О’Рори произнесе тихо:

— Нали ти казах да се криеш.

— Но, Боже мой, Шед, страх ме беше да не умра от скука! Пък и нали това заведение е прикрито? То е спийкийзи.

О’Рори погледна още секунда Джеф, после — Нед Бомонт.

— Добър вечер, Бомонт.

— Здравей, Шед.

О’Рори се усмихна благо и като посочи Джеф с кратко кимване, запита:

— Много ли успя да измъкнеш от него?

— Нищо особено, което да не ми е известно — отговори Нед Бомонт. — Той вдига много шум, но напразно.

— Според мен и двамата сте мерзавци — каза Джеф. Келнерът пристигна с напитките. О’Рори го спря.

— Няма нужда. Достатъчно са пили. — Келнерът отнесе напитките.

Шед О’Рори влезе в стаята и затвори вратата. Застана гърбом към нея и рече: — Ти много дрънкаш, Джеф. И по-рано съм ти го казвал.

Нед Бомонт смигна заговорнически на Джеф. Джеф му се сопна:

— Какво има, дявол да го вземе?

Нед Бомонт се засмя.

— На теб говоря, Джеф — напомни О’Рори.

— Боже мой, знам.

— Стигнали сме до положение, когато ще престана да ти говоря — рече О’Рори.

Джеф се изправи.

— Не ставай мерзавец, Шед — каза той. — Какво си се заял с мене, дявол да го вземе? — Той заобиколи масата. — Ние с тебе сме стари приятели. Ти винаги си бил мой приятел, а аз — твой. — Протегна ръце да прегърне О’Рори, залитайки към него. — Вярно, че съм се натряскал, ама…

О’Рори сложи бялата си ръка върху гърдите на маймуноподобния и го отблъсна.

— Седни — заповяда той, без да повишава глас. Левият юмрук на Джеф замахна към лицето на О’Рори.

О’Рори отдръпна глава надясно толкова, колкото юмрукът да профучи край бузата му. Продълговатото, изящно изваяно лице на О’Рори беше сериозно и спокойно. Дясната му ръка посегна към хълбока.

Нед Бомонт скочи от стола си към десницата на О’Рори, улови я с две ръце и падна на колене.

Джеф политна към стената от тласъка на левия му пестник, но веднага се обърна и сграбчи Шед О’Рори с две ръце за гърлото. Маймунското му лице беше жълто, изкривено, грозно. Той бе напълно изтрезнял.

— Взе ли пистолета? — изпъшка Джеф.

— Да. — Нед Бомонт се изправи и отстъпи назад, държейки черен пистолет, насочен към О’Рори.

Очите на О’Рори бяха изцъклени, облещени, лицето му — кръвясало, подпухнало. Той не се съпротивляваше на човека, който го държеше за гърлото.

Джеф изви глава през рамо и се ухили на Нед Бомонт. Усмивката му беше широка, искрена, идиотски животинска. Червените му очички светкаха весело. Той произнесе с прегракнал добродушен глас:

— А сега помисли какво да правим. Трябва да го пообработим.

— Аз не искам да се бъркам в тази работа — каза Нед Бомонт. Гласът му беше спокоен. Ноздрите му потръпваха.

— Не искаш, а? — озъби му се Джеф. — Изглежда си въобразяваш, че Шед ще забрави какво сме му погодили. — Той прокара език по устните си. — Аз ще го подредя така, че наистина да забрави.

Запъхтян, Джеф се хилеше до уши на Нед Бомонт, без да гледа човека, когото стискаше за гърлото. Сакото му се изду на раменете, на гърба и по ръкавите. На грозното му мургаво лице изби пот.

Нед Бомонт беше блед. Той също дишаше тежко и слепоочията му се покриха с влага. Гледаше през изгърбените рамене на Джеф лицето на О’Рори.

Лицето на О’Рори беше станало мораво. Силно изпъкналите му очи не виждаха нищо. Езикът му стърчеше син между посинелите устни. Крехкото му тяло се гърчеше. Едната му ръка заудря стената отзад машинално, безсилно.

Продължавайки да се хили на Нед Бомонт, без да гледа човека, чието гърло стискаше, Джеф се разкрачи малко повече и изви гръб. О’Рори престана да бие в стената. Нещо изпращя глухо, почти веднага — по-остро. Сега О’Рори вече не се гърчеше. Той се отпусна, в ръцете на Джеф.

Джеф се засмя гърлено.

— Свършено е — каза той. Ритна един стол от пътя си и захвърли тялото на О’Рори върху канапето. Тялото на О’Рори падна там ничком, едната му ръка и краката увиснаха към пода. Джеф потърка ръце в бедрата си и се обърна с лице към Нед Бомонт. — Страшно съм мекушав — каза той. — Всеки може да ме разиграва както си иска, и нищо няма да му направя.

— Ти се страхуваше от него — каза Нед Бомонт.

Джеф се изсмя.

— Да ти призная, страхувах се. Всички, които имаха разум в главата си, се страхуваха от него. А теб не те ли беше страх? — Той се изсмя пак, огледа стаята и предложи: — Хайде да се омитаме, докато не е довтасал някой. — Протегна ръка. — Дай ми пистолета. Трябва да го махнем оттук.

— Не — отсече Нед Бомонт и отмести ръката си настрани така, че насочи пистолета към корема на Джеф. — Ще кажем, че е било самозащита. Аз съм с теб. Ще се отървем при следствието.