Дашиъл Хамет - Стъкленият ключ

Нед Бомонт разправи на Брет какво се бе случило.

Разказът му беше точен, но оставяше впечатлението, че О’Рори е бил убит при спречкването, а не след обезоръжаването му.

Докато Нед Бомонт говореше, влезе лекар, обърна трупа на Шед О’Рори на канапето, огледа го бегло и се изправи. Лейтенантът погледна доктора. Докторът каза: „Свършил е“ и излезе от малката претъпкана стаичка.

Джеф ругаеше добродушно двамата детективи, които го държаха. В отговор на всяка негова ругатня един от детективите го удряше с юмрук в лицето. Изкуствените му челюсти бяха избити. От устата му течеше кръв.

Нед Бомонт предаде на Брет пистолета на умрелия и стана.

— Веднага ли искаш да дойда в полицейското управление? Или предпочиташ утре?

— По-добре ела веднага — отговори Брет.

Отдавна беше минало полунощ, когато Нед Бомонт излезе от полицейското управление. Той пожела „лека нощ“ на двамата репортери, които си бяха тръгнали е него, качи се на такси и каза адреса на Пол Медвиг.

В приземния етаж на Медвиговата къща още светеше и когато Нед Бомонт изкачи парадната стълба, отвори му мисис Медвиг. Тя беше с черна рокля и шал на раменете.

— Здравей, майко — каза той. — Какво правиш толкова късно?

— Помислих, че е Пол — рече тя, но не изглеждаше разочарована.

— А нима Пол не си е вкъщи? Исках да се видя е него. — Той я гледаше пронизително. — Какво има?

Старата жена се отдръпна, отваряйки широко вратата.

— Влез, Нед.

Той влезе.

Тя затвори вратата и каза:

— Опал направи опит за самоубийство.

Той сведе очи и измънка:

— Какво? Това пък какво значи?

— Прерязала си китката, преди медицинската сестра да успее да я спре. Но не е загубила много кръв и ще се оправи, ако не направи нов опит. — Гласът и държането й бяха твърди.

Ала гласът на Нед Бомонт трепереше, когато запита:

— Къде е Пол?

— Не зная. Не можахме до го намерим. Трябваше отдавна да си е вкъщи. Не ми е известно къде е. — Тя сложи костелива ръка върху рамото на Нед Бомонт и сега гласът й леко потреперваше. — Вярно ли е, че ти… ти и Пол… — Спря се, стискайки ръката му.

— Свършено е завинаги — поклати глава Нед Бомонт.

— Ох, Нед, момчето ми, не можете ли да се сдобрите? Нали двамата бяхте… — Гласът й пак секна.

Нед Бомонт вдигна глава и я погледна. Очите й бяха влажни.

— Не, майко — рече той кротко, — свършено е завинаги. Не ти ли е разказал още?

— Не, но когато споменах, че съм ти съобщила по телефона за идването на следователя от окръжната прокуратура, Пол ме помоли друг път да не правя това и каза, че вие… вие вече не сте приятели.

Нед Бомонт се прокашля.

— Слушай, майко, кажи му, че съм дошъл да говоря с него. Предай му, че се прибирам в квартирата си и ще го чакам там, ще чакам цяла нощ. — Той пак се прокашля и като се запъваше, добави: — Предай му това.

Мисис Медвиг сложи костеливите си ръце на раменете му.

— Ти си добро момче, Нед, не искам да се карате с Пол. Ти си най-добрият му приятел, каквото и да се е случило помежду ви. Но какво точно е станало? Да не би заради тая Джанет…

— Запитай Пол — отговори той с тих, горчив глас. Поклати нетърпеливо глава. — Сега трябва да бързам, майко. Вие с Опал имате ли нужда от моята помощ?

— Не, отбий се само да я видиш, докато още не е заспала. Може би ще бъде полезно да й поговориш. Тя винаги те е слушала.

Той поклати глава.

— Не, Опал също… — преглътна, — няма да иска да ме види.

Нед Бомонт се прибра в квартирата си. Пи кафе, пуши, изчете един вестник, едно списание и половин книга. От време на време спираше четенето и се разхождаше неспокойно из апартамента си. Звънецът на вратата му не позвъняваше. Телефонът му също не издаваше звук.

В осем часа сутринта се изкъпа, обръсна се и се преоблече. Поръча си закуска и я изяде.

В девет, часа отиде до телефона, набра номера на Джанет Хенри, попита за нея и каза:

— Добро утро… Да, чудесно, благодаря… Е, готови сме за фойерверките… Да… Ако баща ви е там, не е зле първо да го поставим в течение на цялата работа… Добре, но нито думица, докато не дойда… Щом успея. Тръгвам веднага… Добре. Ще се видим след няколко минути.

Стана от телефона, вторачен някъде в пространството, плесна шумно с ръце и потри длани. Устните под мустачките му бяха сурово стиснати, очите му приличаха на пламтящи кафяви точици. Отиде до гардероба и бързо си сложи палтото и шапката. Излезе от квартирата си, като си подсвиркваше през зъби „Загубено девойче“ и вървеше с широки крачки по улиците.