Дашиъл Хамет - Стъкленият ключ

— Мис Хенри ме чака — съобщи той на прислужницата, която му отвори вратата на дома на Хенри.

Тя каза „Добре, сър“ и го заведе в една лъчезарна стая с ярки тапети, където сенаторът и дъщеря му закусваха.

Джанет Хенри скочи веднага, тръгна към него с протегнати ръце и развълнувано възкликна:

— Добро утро!

Сенаторът стана по-бавно, погледна дъщеря си с учудване, после подаде ръка на Бомонт и каза:

— Добро утро, мистър Бомонт. Много се радвам, че ви виждам. Няма ли да…

— Благодаря, не, закусих.

Джанет Хенри трепереше. От вълнение руменината се бе отцедила от кожата й, очите й бяха потъмнели, придавайки й вид на наркоманка.

— Трябва да ти кажем нещо, татко — заговори тя с напрегнат, пресеклив глас, — нещо, което… — обърна се внезапно към Нед Бомонт. — Кажете му! Кажете му!

Нед Бомонт я погледна изкосо, със сбърчени вежди, после погледна баща й право в очите. Сенаторът продължаваше да стои прав до мястото си на масата. Нед Бомонт започна:

— Имаме много солидни доказателства — включително и самопризнание, — че Пол Медвиг е убил вашия син.

Очите на сенатора се присвиха, той се подпря с длан на масата пред себе си.

— Какви са тези много солидни доказателства? — запита той.

— Е, сър, главното е, разбира се, самопризнанието. Пол Медвиг заявява, че вашият син го подгонил в оная вечер и посегнал да го удари с някакъв чепат кафяв бастун, ала когато Медвиг се помъчил да измъкне бастуна от ръцете на сина ви, случайно го ударил с него. Казва, че отнесъл бастуна и го изгорил, но вашата дъщеря… — Нед Бомонт кимна леко на Джанет Хенри — …заявява, че бастунът и досега си е на мястото.

— Така е — потвърди тя. — Става дума за бастуна, който майор Собридж ти донесе.

Лицето на сенатора беше бледо и твърдо като мрамор.

— Продължавайте — рече той.

Нед Бомонт махна с ръка.

— Е, сър, щом вашият син не е носил бастун, значи отпада твърдението, че е било случайност или самозащита. — Той повдигна рамене. — Вчера съобщих това на Фар. Той явно се страхува да поеме излишни рискове — нали знаете какъв е, — но според мен не му остава нищо друго освен да арестува Пол още днес.

Джанет Хенри гледаше намръщено Нед Бомонт, очевидно озадачена от нещо, понечи да заговори, но само стисна устни.

Сенаторът Хенри докосна устата си със салфетката, която все още държеше в лявата си ръка, хвърли я на масата и попита:

— А има ли… ъ-ъ… някакви други доказателства?

Отговорът на Нед Бомонт беше също въпрос, изречен небрежно:

— Това не е ли достатъчно?

— Но нали има и други? — обади се Джанет Хенри.

— Да, нещо в подкрепа на първото — каза Нед Бомонт пренебрежително и се обърна към сенатора: — Мога да ви дам повече подробности, но вече имате главното. То е достатъчно, нали?

— Напълно — отговори сенаторът и сложи ръка на челото си. — Трудно ми е да повярвам, но явно е така. Моля да ме извините за момент, мистър Бомонт, и — към дъщеря си — и ти, мила. Искам да бъда сам, да помисля, да свикна с… Не, не, останете тук. Аз ще се оттегля в стаята си. — Поклони се грациозно. — Моля ви да не си отивате, мистър Бомонт. Няма да се бавя… само за момент да… да свикна с мисълта, че този човек, с когото работех рамо до рамо, е убиецът на сина ми.

Той се поклони пак и излезе гордо изправен.

Нед Бомонт улови Джанет Хенри за ръката и попита с тих, напрегнат глас:

— Слушайте, да не го прихванат дяволите?

Тя го изгледа учудено.

— Например да търти да гони Пол? — обясни той. — Това не е желателно. Кой знае как може да свърши.

— Не знам — отговори тя.

Той направи нетърпелива гримаса.

— Не бива да допуснем това. Не може ли да се скрием някъде около изхода, за да го възпрем, ако се опита?

— Може. — В гласа й звучеше уплаха.

Тя го заведе в една малка стая, обърната към улицата, но притъмняла от дебелите пердета на прозорците. Вратата й беше на няколко крачки от портата. Застанаха притиснати един до друг в тъмната стаичка, до леко открехнатата врата. И двамата трепереха. Джанет Хенри се опита да прошепне нещо на Нед Бомонт, но той й изшътка да мълчи.

Не стояха дълго. По килима на коридора прошумяха тихи стъпки и сенаторът Хенри с шапка и палто забърза към пътната врата.

Нед Бомонт пристъпи напред и каза:

— Почакайте, сенаторе Хенри.

Сенаторът се обърна. Лицето му беше сурово и студено, очите му — властни.

— Моля да ме извините — каза той. — Трябва да изляза.

— Не бива — рече Нед Бомонт и прегради пътя на сенатора. — Само ще ни навлечете нови неприятности.