Дашиъл Хамет - Стъкленият ключ

Нед Бомонт отиде до апарата.

— Ало… Да, Хари, отбих се, но теб те нямаше… Исках да те попитам… нали знаеш… за младежа, когото си видял с Пол нея вечер. Имаше ли шапка?… Имаше? Сигурен ли си?… А носеше ли бастун в ръката си?… Отлично… Не, не можах да направя нищо с Пол по този въпрос, Хари. По-добре сам поговори с него… Да… Довиждане.

Когато се отдръпна от телефона, очите на Джанет Хенри го гледаха изпитателно.

— Хари е единият от двамата, които твърдят, че видели Пол да разговаря с брат ви на улицата оная вечер — обясни Нед Бомонт. — Казва, че забелязал шапката, но не и бастуна. Било тъмно, двамата минавали с кола. Според мен не са могли да видят много ясно каквото и да било.

— Защо ви интересува толкова шапката? Много ли е важна?

Той повдигна рамене.

— Не зная. Аз съм само любител-детектив, но ми се струва, че може да има някакво значение в един или друг смисъл.

— Научихте ли нещо ново от вчера насам?

— Не. Част от вечерта прекарах в пиене с едно момиче, което е ходило с Тейлър, но и от това нищо не излезе.

— Аз познавам ли я? — запита тя.

Той поклати глава, после я изгледа пронизително и отговори:

— Не беше Опал, ако имате предвид нея.

— Не мислите ли, че можем да… да измъкнем някакви сведения от нея?

— От Опал ли? Не. Тя смята, че баща й е убил Тейлър, но мисли, че го е направил заради нея. Стигнала е до този извод не поради нещо, което е знаела — нещо вътрешно, — а единствено от писмата ви, от статиите на „Обзървър“ и други подобни.

Джанет Хенри кимна, но не изглеждаше убедена. Закуската им дойде.

Докато ядяха, телефонът иззвъня. Нед Бомонт послуша намръщено няколко секунди, после вдигна слушалката и каза:

— Няма как, ще трябва да ги пуснете, и мисля, че няма да има вреда от това… Не, не зная къде е… Едва ли ще мога да ви… Е, не се безпокой, майко, всичко ще се оправи… Разбира се, нищо лошо няма… Довиждане. — Върна се на масата усмихнат. — Фар си е втълпил същото като вас — каза той, като седна. — Това беше майката на Пол. Дошъл е някакъв човек от окръжната прокуратура да разпитва Опал. — В очите му се съживи някакво ярко пламъче, — Тя не може да им бъде полезна с нищо, но Пол е вече притиснат от всички страни.

— Защо ви се обади? — попита Джанет Хенри.

— Пол излязъл и не знае къде да го намери.

— А не знае ли, че вие с Пол сте скарани?

— Изглежда, не знае. — Той сложи вилицата си. — Слушайте. Сериозно ли искате да доведе докрай тази работа?

— Нищо друго в живота си не съм вършила с такова желание, както тази работа — отвърна тя.

Нед Бомонт се засмя горчиво и забеляза:

— Почти със същите думи си послужи Пол, за да ми каже колко много държи на вас.

Тя потръпна, лицето й стана сурово, погледът й — студен.

— Аз не ви познавам добре — рече той. — Не съм сигурен във вас. Сънувах нещо, което не ми харесва.

Тя се усмихна.

— Нима вярвате на сънища?

Той обаче не се усмихна.

— Не вярвам на нищо, но като закоравял комарджия такива неща ми действат.

Усмивката й вече не беше толкова иронична.

— Какъв беше този сън, който ви е накарал да загубите доверие в мен? — попита тя и вдигна пръст, придавайки си сериозен вид. — Тогава и аз ще ви разкажа един мой сън, свързан с вас.

— Бях на риболов — подхвърли той — и улових грамадна риба — канадска пъстърва, но грамадна, а вие казахте, че искате да я погледнете, взехте я и я хвърлихте обратно във водата, преди да успея да ви спра.

Тя се разсмя весело.

— Какво направихте след това?

— Така свърши сънят.

— Не е вярно — каза тя. — Аз не бих хвърлила пъстървата ви обратно. А сега ще ви разкажа моя сън. Бях… — Очите й се разшириха. — Кога сънувахте вие? След вечерята у нас ли?

— Не тази нощ.

— Ах, много жалко. Щеше да бъде показателно, ако и двамата бяхме сънували в един и същи час, в една и съща минута. Аз сънувах през нощта, след като вие бяхте у нас. Бяхме — насън, разбира се — бяхме се загубили в някаква гора, двамата с вас, уморени и гладни. Вървяхме, вървяхме, докато стигнахме до една къщурка и похлопахме на вратата, но никой не ни отговори. Опитахме се да отворим вратата. Тя беше заключена. Тогава надникнахме през прозореца и видяхме вътре голяма, огромна маса, отрупана догоре с какви ли не лакомства, но не можехме да се вмъкнем и през прозорците, защото имаха железни решетки. Затова се върнахме пак при вратата и пак захлопахме, дълго хлопахме, но и този път никой не отговори. Тогава се сетихме, че понякога хората оставят ключа си под изтривалката, и като погледнахме, намерихме го там. Но когато отключихме вратата, видяхме стотици змии по пода — през прозореца не можехме да ги забележим — и всичките те се заизвиваха и запълзяха към нас. Затръшнахме вратата, заключихме, застанахме до нея уплашени до смърт и заслушахме как змиите съскат, и блъскат главите си о вътрешната страна на вратата. Тогава вие казахте, че ако отворим вратата и се скрием от змиите, то може да излязат и да избягат. Така и сторихме. Вие ми помогнахте да се кача на покрива — сега той ми се виждаше нисък, не си спомням какъв беше преди, — вие се качихте след мен, наведохте се и отключихте вратата, и всички змии започнаха да изпълзяват навън. Лежахме със затаен дъх на покрива, докато и последната от тези стотици змии се измъкна и се скри в гората. Тогава скочихме долу, завтекохме се вътре, заключихме вратата и ядохме, ядохме, ядохме, а когато се събудих, видях, че седя на леглото, пляскам с ръце и се смея.