Дашиъл Хамет - Стъкленият ключ

— Аз пък съжалявам — отвърна той, като улови ръцете й, — но не бих се отклонил нито стъпка от пътя си, за да избягна това.

— Е, сега вече знаете, че съм права — рече тя. — Той е убил Тейлър. — Очите й го гледаха изпитателно.

Той кимна.

— Пол също ми каза, че го е убил.

— И сега ще ми помогнете, нали? — Тя стисна ръцете му и се приближи още повече до него.

Той се колебаеше, загледан навъсено в пламналото й лице.

— Дали е било самозащита или случайност — произнесе той бавно. — Не мога да…

— Било е убийство! — извика тя. — Разбира се, че той ще го нарече самозащита! — Поклати нетърпеливо глава. — Но дори и да е било самозащита или случайност, не трябва ли да отиде в съда и да го докаже като всеки друг?

— Прекалено много е чакал. Този месец, през който е мълчал, ще бъде в негова вреда.

— А кой е виновен за това? — запита тя. — И мислите ли, че щеше да мълчи толкова време, ако беше самозащита?

Той кимна бавно и отговори, като наблягаше на думите си:

— Постъпил е така само заради вас. Той ви обича. Не е искал да узнаете, че е убил брат ви.

— Но аз зная! — извика тя ожесточено. — И всички ще узнаят това!

Той повдигна рамене. Лицето му беше мрачно.

— Няма ли да ми помогнете? — запита тя.

— Не.

— Защо? Нали сте се скарали с него?

— Аз вярвам на обяснението му. И знам, че вече е много късно да убеди съда. Ние скъсахме, но въпреки това аз не бих постъпил така с него. — Той облиза устни: — Оставете го на мира. Вероятно и без нашата помощ ще го пипнат.

— Няма да го оставя на мира — заяви тя. — Няма да го оставя, докато не си получи заслуженото наказание. — Спря задъхана, очите й помрачняха. — Щом му вярвате толкова, защо не се заловите с разследването на случая, дори с риск да намерите доказателство, че ви е излъгал?

— Какво искате да кажете? — запита той предпазливо.

— Ще ми помогнете ли да разкрием истината, да разберем дали лъже или не? Трябва да има някъде неоспоримо доказателство, което ще намерим. Ако действително му вярвате, няма да се страхувате да ми помогнете да се сдобия с това доказателство.

Известно време той изучава лицето й, преди да отговори:

— Ако ви помогна и намерим така нареченото от вас неоспоримо доказателство, ще ми обещаете ли да го приемете, каквото и да показва то?

— Да — съгласи се тя с готовност, — при условие че и вие приемете.

— И ще пазите в тайна всичко, което открием, докато вършим работата си… докато намерим нашето неоспоримо доказателство… и няма да го използвате срещу него, преди да изясним всичко?

— Обещавам.

— Значи се разбрахме — рече той.

Тя се разхълца от щастие и в очите й се появиха сълзи.

— Седнете — каза Нед Бомонт. Мършавото му лице беше сурово, гласът му — рязък. — Трябва да си изработим план за действие. Обаждал ли ви се е Пол подир обед или тази вечер, след скарването ни?

— Не.

— Значи не знаем какво е отношението му към вас. Възможно е по-късно да се е убедил, че съм прав. Впрочем това няма да измени отношенията ми с него… ние скъсахме окончателно… но трябва да разберем какво мисли, и то колкото се може по-скоро… — Той погледна навъсено краката й и приглади мустачки с нокътя на палеца си. — Ще трябва да почакате да дойде сам при вас. Не бива да му се обаждате по телефона. Ако се колебае, това може да го подтикне към някакво прибързано решение. Уверена ли сте в чувствата му?

Тя седна на креслото до масичката и отговори:

— Дотолкова, доколкото жена може да бъде уверена в мъж. — Засмя се малко смутено. — Знам, че това звучи… Но съм уверена, мистър Бомонт.

Той кимна.

— Може би не грешите, но до утре трябва да знаете с положителност. Опитвали, ли сте се да го поразпитате?

— Не още, не фактически. Чаках…

— Значи засега това е изключено. Колкото и уверена да сте в него, занапред ще трябва да внимавате. Узнали ли сте нещо, което не сте ми казали?

— Не — отговори тя, като поклати глава. — Не знаех как да постъпя. Затова толкова исках вие да…

Той пак я прекъсна.

— Не ви ли е идвало наум да наемете частен детектив?

— Да, но се страхувах, страхувах се да не попадна на човек, който ще ме издаде на Пол. Не знаех при кого да отида, кому да се доверя.

— Аз познавам един, който може да ни свърши работа. — Нед Бомонт прокара пръсти през тъмната си коса. — А сега искам да научите две неща, ако вече не са ви известни. Липсва ли някоя от шапките на брат ви? Пол казва, че той бил с шапка. Когато го намерих, нямаше никаква. Постарайте се да узнаете колко шапки е имал и дали всички са налице… — Нед Бомонт се усмихна накриво… — Без да се смята тази, която аз взех.