Дашиъл Хамет - Стъкленият ключ

Нед Бомонт кимна. Изведнъж лицето му бе загубило всякакво изражение освен мрачната съсредоточеност върху думите на Медвиг. Той запита със суров като лицето си глас:

— А какво стана с бастуна?

— Отнесох го под палтото си и после го изгорих. Когато разбрах, че умрял, тръгнах към клуба, но изведнъж видях, че бастунът е в ръцете ми, затова го пъхнах под палтото си и сетне го изгорих.

— Какъв беше този бастун?

— Чепат, кафяв, тежък.

— А шапката му?

— Не зная, Шед. Предполагам, че е паднала и някой я е прибрал.

— Тейлър носеше ли шапка?

— Да, разбира се.

Нед Бомонт приглади крайчеца на мустачките си с нокътя на палеца си.

— Спомняш ли си дали е минавала край теб колата на Слос и Ферис?

Медвиг поклати глава:

— Не, но може и да е минала.

Нед Бомонт изгледа навъсено русокосия.

— Добре си се насадил, като си избягал с бастуна и си го изгорил и през цялото време си мълчал — измърмори той. — Можеше да се оправдаеш, че си действал в самозащита.

— Знам, но не желаех, Нед — каза Медвиг прегракнало. — Аз държа на Джанет Хенри повече от всичко друго в живота си и какъв шанс щях да имам, дори и да беше случайност?

Нед Бомонт се изсмя в лицето на Медвиг. Смехът му беше тих и горчив.

— Щеше да имаш повече шанс, отколкото имаш сега — каза той.

Медвиг го погледна, но замълча.

— Още от самото начало тя е мислела, че ти си убил брат й — продължи Нед Бомонт, — и те мрази. Тя първа хвърли подозрение върху теб с анонимни писма, разпратени на всички заинтересувани. Тя именно настрои Опал срещу теб. Тази сутрин беше в квартирата ми, разказа ми това, опитваше се да ме насъска. Тя…

Медвиг го прекъсна:

— Достатъчно. — Той се изправи — едър рус мъж с кръгли студени сини очи. — Какво става, Нед? Да не би самият ти да я желаеш, или пък… — Той се спря презрително. — Впрочем това няма значение. — Посочи небрежно с палец вратата. — Махай се, подлец такъв, от този момент скъсвам с теб.

— Ще се махна, когато се изкажа докрай — отвърна Нед Бомонт.

— Махай се веднага, ти казвам — тросна се Медвиг. — Можеш да разправяш каквото си щеш и да мислиш, че ще ти повярвам. Но досега не съм чул от теб нищо, в което да повярвам. И никога вече няма да ти вярвам.

Нед Бомонт рече: „Добре“. Взе шапката и палтото си и излезе.

Нед Бомонт се прибра в квартирата си. Лицето му беше бледо и посърнало. Тръшна се на едно от големите червени кресла. На масичката до него имаше бутилка уиски и чаша, но не пи. Гледаше мрачно краката си в черни обувки и гризеше нокът. Телефонът му иззвъня. Той не го вдигна. Здрачът започна да измества дневната светлина. В стаята бе вече тъмно, когато стана и отиде до телефона.

Набра един номер.

— Ало, искам да говоря с мис Хенри, моля. — След пауза, по време на която си свирукаше тихо нещо неопределено, каза: — Ало, мис Хенри ли е?… Да… Тъкмо идвам от Пол, разправих му всичко, говорих му за вас… Да, излязохте права. Постъпи точно така, както очаквахте… — Засмя се. — Да, именно очаквахте. Вие знаехте, че ще ме нарече лъжец, че ще откаже да ме изслуша и ще ме изгони; всичко стана така… Не, не, няма защо. Все някога трябваше да се случи… Не, наистина… Е, вероятно завинаги. Казахме си неща, които не могат лесно да се вземат назад… Да, мисля, че цялата вечер… Ще бъде чудесно… Добре. Довиждане.

След това си наля чаша уиски и я изпи. После влезе в притъмняващата спалня, нагласи будилника си да звъни в осем часа и се изтегна напълно облечен по-гръб на леглото. Известно време гледа тавана. После заспа, дишайки тежко, докато будилникът иззвъня.

Стана лениво от леглото и като запали осветлението, влезе в банята, изми лицето и ръцете си, сложи си чиста яка и запали камината във всекидневната. Чете вестник до идването на Джанет Хенри.

Тя беше развълнувана. Макар че веднага се залови да уверява Нед Бомонт, че не е очаквала Пол да реагира така на съобщението му за нейното посещение и че не е разчитала на това, в очите й явно проблясваше радост и не можеше да сдържи усмивките, които разтягаха устните й, докато се опитваше да произнесе нещо за извинение.

— Нищо, нищо — каза той. — Дори и да знаех, че ще стане така, не можех да постъпя другояче. Струва ми се, че дълбоко в душата си предчувствах това. Така се случва обикновено. Дори да бяхте ми казали, че нещата ще се развият по този начин, просто щях да сметна думите ви за предизвикателство и щях да го приема.

Тя протегна ръце към него и каза:

— Много се радвам. Няма защо да се преструвам, че не е така.