Дашиъл Хамет - Стъкленият ключ

Джанет Хенри не обърна внимание на усмивката му. Като поклати глава и разпери отчаяно ръце, тя отговори:

— Не мога. Преди известно време раздадохме всичките му неща, пък и се съмнявах дали някой знае точно какво е имал.

Нед Бомонт повдигна рамене.

— Така си и мислех: че до никъде няма да стигнем по този въпрос — каза той. — Другото е бастунът: дали ви липсва някой от тях — негов или на баща му — особено един кафяв, чепат и тежък.

— Татко има такъв — оживи се тя — и мисля, че си е на мястото.

— Проверете. — Той захапа нокътя на палеца си. — До утре свършете тази работа и освен това опитайте се да изясните отношенията си с Пол.

— Какво общо има тук бастунът? — запита тя и се изправи развълнувана.

— Пол казва, че брат ви го е нападнал с бастун и Пол го ударил случайно с него, когато се мъчел да го измъкне от ръцете му. Твърди, че отнесъл бастуна и го изгорил.

— О, сигурна съм, че всички таткови бастуни са си на мястото — извика тя. Лицето й пребледня, очите й се разшириха.

— А Тейлър имаше ли бастуни?

— Само един чер със сребърна дръжка. — Тя докосна ръката му. — Ако всички са си на мястото, значи…

— Може наистина да значи нещо — каза Бомонт и улови ръката й. — Но, моля ви, без номера — предупреди я той.

— Няма да има номера — обеща тя. — Ако знаехте колко ми беше нужна вашата помощ и как се радвам сега, че ще я имам, щяхте да разберете, че можете да ми се доверите.

— Дано да е така. — Той пусна ръката й.

Когато остана сам в квартирата си, Нед Бомонт походи известно време напред-назад с измъчено лице, но с блестящи очи. В десет без двайсет погледна ръчния си часовник. Тогава облече палтото си и отиде в хотел „Маджестик“, където го осведомиха, че Хари Слос не е там. Излезе от хотела, намери такси, качи се и каза:

— Странноприемница „Западен път“.

Странноприемницата „Западен път“ беше квадратна бяла сграда — сива нощем, разположена сред дърветата край пътя, на около три мили от границите на града. Приземният й етаж бе ярко осветен, а отпред бяха спрели пет-шест автомобила. Под продълговат тъмен навес отляво се намираха други.

Нед Бомонт кимна свойски на портиера и влезе в просторна столова, където оркестър от трима свиреше екстравагантна музика и осемдесет души танцуваха. Мина по пътеката между масите, заобиколи дансинга и се спря пред бара, който заемаше единия ъгъл на помещението. Беше сам на тезгяха откъм страната за клиенти.

Барманът, шишко с дебел нос, каза:

— Добър вечер, Нед. Не сме те виждали напоследък.

— Здравей, Джими. Как върви работата? Коктейл „Манхатън“.

Барманът се залови да приготвя коктейла. Оркестърът бе завършил пиесата, когато се надигна нечий женски глас, тънък и писклив:

— Няма да остана тук, щом и този мошеник Бомонт е сред нас.

Нед Бомонт се обърна, облягайки се на ръба на тезгяха. Барманът замръзна със съда в ръка.

В средата на дансинга стоеше Лий Уилшир и гледаше злобно Нед Бомонт. Тя бе уловила подръка някакъв едър младеж в син костюм, твърде тесен за него. Той също гледаше Нед Бомонт някак тъпо.

— Той е негодник и мошеник и ако не го изхвърлиш, ще си отида аз — извика тя.

Всички останали в помещението мълчаха напрегнато.

Лицето на младежа почервеня. Опитът му да се намръщи засили още повече смутения му вид.

— Ще ида аз да му зашлевя един, ако ти не искаш — закани се момичето.

Нед Бомонт се обади с усмивка:

— Здравей, Лий. Виждала ли си Бърни, откакто го пуснаха?

Лий го изруга и пристъпи гневно напред. Едрият младеж протегна ръка и я спря.

— Аз ще се разправя с този негодник — каза той.

Оправи яката на сакото си, дръпна надолу предницата му и тръгна с наперена походка от дансинга към Нед Бомонт.

— Какво си въобразяваш, а? — кресна той. — Как си позволяваш да говориш така с младата дама?

Нед Бомонт, втренчен спокойно в младежа, протегна дясната си ръка и я сложи с длан нагоре върху тезгяха.

— Подай ми нещо да го прасна, Джими — каза той. — Не ми се ще да се бия с юмруци.

Ръката на бармана беше вече изчезнала под тезгяха. Той извади оттам малък топуз и го пъхна в шепата на Нед Бомонт. Без да вдига ръка от тезгяха, Нед Бомонт каза:

— Непрекъснато я наричат каква ли не. Последният мъж, с, когото я видях, й викаше глупава патка.

Младежът пое въздух и изпъчи гърди, шарейки насам-натам с очи.

— Няма да те забравя — изръмжа той. — Някой ден ще се срещнем с теб на четири очи. — Завъртя се кръгом и се обърна към Лий Уилшир: — Хайде, да се измитаме от това бунище.