Дашиъл Хамет - Стъкленият ключ

Отговорът му беше хладен въпрос:

— Е, и какво от това?

— Какво от това ли? — повтори тя смаяно. — Нима не разбирате? Не разбирате ли, че Тейлър се е завтекьл да догони Пол и го е настигнал, а той го е убил? Тейлър беше побеснял и… — Лицето й просветля. — Знаете, че шапката му не бе намерена. Толкова много е бързал… толкова е бил ядосан, че не е имал време да вземе шапката си. Той…

Нед Бомонт поклати бавно глава и я прекъсна. В гласа му звучеше пълна увереност.

— Не — каза той. — Не е така. Не е било нужно на Пол да убива Тейлър, а и никога не би го сторил. Та Пол само с една ръка би могъл да се справи с него, пък и при спречкване не губи самообладание. Зная това. Виждал съм Пол да се бие и сам съм се бил с него. Не е така. — Той присви клепки, очите му бяха станали студени. — Но да предположим, че го е убил. Да речем, случайно, макар че и това не ми се вярва. Дори и да е така, можете ли да го обясните другояче освен със самозащита?

Тя вдигна глава презрително.

— Ако е било самозащита, защо ще го крие?

Този довод, изглежда, не убеди Нед Бомонт.

— Но нали иска да се жени за вас! — обясни той. — Дори и да признае, че е убил брат ви, едва ли ще има някаква полза… — Той се подсмихна. — И аз май започвам да говоря като вас. Не, мис Хенри, Пол не го е убил.

Очите й бяха студени като неговите. Тя го погледна, но не каза нищо.

Изражението му беше замислено, когато продължи:

— Вие имате само… — помръдна пръсти — … някаква догадка, която ви кара да мислите, че брат ви е подгонил Пол оная вечер?

— Това ми е достатъчно — настоя тя. — Така е било. Така трябва да е било. Иначе… иначе какво ще търси там, на Китайска улица, гологлав?

— Баща ви не го ли е видял да излиза?

— Не. Дори не знаеше, докато не научихме… Той я прекъсна.

— А съгласен ли е с вас?

— Не може да не се съгласи — извика тя. — Няма място за съмнение. Каквото и да казва, ще трябва да се съгласи, а и вие също. — В очите й имаше сълзи. — Не мога да повярвам, че не сте съгласен, мистър Бомонт. Не знам какво ви е било известно досега. Намерили сте Тейлър мъртъв. Не знам какво друго сте открили, но сега трябва да научите истината.

Ръцете на Нед Бомонт затрепериха. Той се настани в креслото си така, че да може да пъхне ръцете си в джобовете на панталоните. Лицето му беше спокойно, само около устата се очертаваха дълбоки напрегнати бръчки.

— Да, намерих го мъртъв — каза той. — Но там нямаше никои друг. И нищо друго не съм открил.

— Но сега то е налице — рече тя.

Устата му помръдна под тъмните мустачки. Очите му пламнаха от гняв. Заговори с тих, рязък, преднамерено ожесточен глас:

— Знам само едно: че който е убил брат ви, е направил голямо добро на света.

Тя се сви на креслото си, като първо се улови с ръка за гърлото, но почти мигновено ужасът изчезна от лицето й, изправи гръб и го изгледа съчувствено.

— Знам — каза тихо. — Вие сте приятел на Пол. Тежко ви е.

Той наведе глава и промърмори:

— Лошо се изразих. Глупаво. — Усмихна се кисело. — Ето, виждате ли, излязох прав, че не съм джентълмен. — Престана да се усмихва, срамът изчезна от очите му, те станаха ясни и спокойни. — Имате право, аз съм приятел на Пол. И ще остана такъв, когото и да е убил.

След като дълго го гледа напрегнато, тя заговори с глух, отпаднал глас:

— Значи всичко е напразно? А аз мислех, че ако успея да ви докажа истината… — Спря е жест на отчаяние, в който участваха ръце, рамене, глава.

Той бавно кимна.

Тя въздъхна и стана с протегната ръка.

— Съжалявам и съм разочарована, но не трябва да се разделяме като врагове, нали?

Той се изправи срещу нея, но не хвана ръката й. Каза:

— Враг ми е оная частица от душата ви, която мамеше Пол и продължава да го мами.

Все така с протегната ръка тя запита:

— А другата частица от душата ми, оная, която няма нищо общо с тая работа?

Той улови ръката й и се наведе над нея.

Когато Джанет Хенри си отиде, Нед Бомонт се приближи до телефона си, набра един номер и заговори:

— Ало, тук е Нед Бомонт. Прибра ли се вече мистър Медвиг?… Когато си дойде, ще бъдете ли така добър да му предадете, че съм го търсил по телефона и ще се отбия де се видя с него?… Да, благодаря.

Погледна ръчния си часовник. Беше малко след един часа. Запали пура, седна до прозореца и като пушеше, гледаше сивата църква от другата страна на улицата. Пушекът от пурата му се отдръпваше от прозоречните стъкла и се виеше на сиви облаци над главата му. Зъбите му гризяха края на пурата. Седя така десет минути, докато телефонът иззвъня.