Дашиъл Хамет - Стъкленият ключ

Тя поклати бавно глава.

— Не е така.

Той се усмихна скептично. После запита:

— Говорихте ли по този въпрос с баща си? Тя прехапа устни и се изчерви леко.

Нед Бомонт пак се усмихна:

— И той ви е казал, че това е смешно.

Бузите й поруменяха още повече. Тя понечи да проговори, но не можа.

— Ако Пол е убил брат ви, баща ви непременно ще знае — каза той.

Тя погледна ръцете в скута си и отвърна унило, с угаснал глас:

— Баща ми би трябвало да знае, но не вярва.

— Би трябвало да знае — повтори Нед Бомонт. Очите му се присвиха. — Говори ли му Пол оная вечер за Тейлър и Опал?

Тя вдигна учудено глава и запита:

— Не знаете ли какво стана оная вечер?

— Не.

— То нямаше нищо общо с Тейлър и Опал — поясни тя, премятайки бързо дума по дума в желанието си по-скоро да се изкаже. — Такова… — Обърна рязко лице към вратата и затвори устата си така, че зъбите й изтракаха. Иззад вратата бе долетял басов, боботещ смях и шум на приближаващи се стъпки. Джанет Хенри бързо обърна лице обратно към Нед Бомонт и вдигна ръце в умолителен жест. — Трябва да ви кажа всичко — прошепна тя с искрено отчаяние. — Може ли да се срещнем утре?

— Да.

— Къде?

— В квартирата ми — предложи той.

Тя кимна бързо. Той едва успя да измънка адреса си, а тя — да прошепне: „След десет?“, на което той кимна в знак на съгласие, и сенаторът и Пол Медвиг влязоха в стаята.

В десет и половина часа Пол Медвиг и Нед Бомонт казаха „лека нощ“ на Хенри и дъщеря му и се качиха на една кафява лимузина, която Медвиг подкара по Чарлз Стрийт. Когато минаха каре и половина, Медвиг въздъхна доволно и каза:

— Ей богу, Нед, да знаеш колко се радвам, че ти и Джанет така се погаждате.

Нед Бомонт изгледа изкосо профила на русокосия и отвърна:

— Аз умея да се погаждам с всички.

Медвиг се разсмя.

— Да, умееш — повтори той снизходително, — не ще и дума.

Устните на Нед Бомонт се изкривиха в тънка, едва доловима усмивка.

— Утре искам да поговоря с теб по един въпрос — каза той. — Къде ще бъдеш, да речем, следобед?

Медвиг зави с лимузината по Китайска улица.

— В кантората си — отговори той. — Утре сме първо число. Защо не кажеш сега, каквото имаш да казваш? Тази нощ разполагаме с много време.

— В момента още не ми е известно всичко. Как е Опал?

— Добре е — отвърна Медвиг навъсено, после избухна: — Боже мой, как бих искал да бъда строг с дъщеря си! Това ще опрости нещата. — Минаха един светофар. Най-после той се реши да каже: — Тя не е бременна.

Нед Бомонт мълчеше. Лицето му беше непроницаемо.

Когато наближиха клуба „Дървена къщурка“, Медвиг намали скоростта на лимузината. Като се изчерви, запита дрезгаво:

— Как мислиш, Нед? Била ли му е… — той се изкашля шумно — …метреса? Или само хлапашко увлечение?

Нед Бомонт отговори:

— Не зная. Не ме интересува. Не я разпитвай, Пол.

Медвиг спря лимузината и постоя още малко на кормилото, загледан право пред себе си. После отново се изкашля и проговори с тих, прегракнал глас:

— Все пак ти не си толкова лошо момче, Нед.

— Ъхъ — съгласи се Нед Бомонт, докато слизаха от лимузината.

Влязоха в клуба заедно и се разделиха небрежно под портрета на губернатора на горната стълбищна площадка.

Нед Бомонт влезе в едно сравнително малко помещение отзад, където петима мъже играеха покер, а трима следяха играта. Играчите му направиха място на масата и до три часа, когато играта свърши, той спечели около четиристотин долара.

Джанет Хенри пристигна в квартирата на Нед Бомонт малко преди пладне. Повече от един час той вече се разхождаше напред-назад, като гризеше ноктите си и пушеше пура след пура. Когато се позвъни, отиде до вратата, без да бърза, отвори я и като се усмихваше с вид на човек, леко, но приятно изненадан, каза:

— Добро утро.

— Страшно съжалявам, че закъснях — подзе тя, — но…

— Съвсем не сте закъсняла — увери я той. — Нали трябваше да дойдете някъде след десет.

Въведе я във всекидневната си.

— Тук ми харесва — каза тя, като се въртеше бавно и изучаваше старомодната стая, височината на тавана й, ширината на прозорците, огромното огледало над камината, червения плюш на мебелите. — Очарователно е. — Извърна кестенявите си очи към една открехната врата. — А това спалнята ви ли е?

— Да. Искате ли да я видите?

— С голямо удоволствие.

Той й показа спалнята, после кухнята и банята.

— Безупречно е — каза тя, когато се върнаха във всекидневната. — Не знаех, че може да има още такива квартири в нашия град, той е станал отвратително модерен.