Дашиъл Хамет - Стъкленият ключ

— Нали ще ме извиниш, ако отмъкна Пол за малко на горния етаж?

Дъщеря му отговори:

— Да, ако ми оставиш мистър Бомонт и обещаеш да не киснете горе цяла вечер.

Нед Бомонт се усмихна вежливо и наведе глава.

Той и Джанет Хенри влязоха в стая с бели стени, където в камина под бяла подставка горяха лениво въглища и хвърляха тъмночервени отблясъци върху махагонова мебел.

Тя запали лампата до пианото и седна там с гръб към клавиатурата, с глава между Нед Бомонт и лампата. Русата й коса улавяше светлината на лампата и я задържаше като ореол около главата. Черната й рокля беше от някаква подобна на велур материя, която не отразяваше светлината. Не носеше бижута.

Нед Бомонт се наведе да изтърси пепелта от пурата върху горящите въглени. Когато се движеше, една тъмна перла от ризата му блещукаше осветена от огъня като червено мигащо око. Той се изправи и попита:

— Ще ми изсвирите ли нещо?

— Да, щом желаете… макар че не свиря кой знае колко добре… само че по-късно. Сега, докато имам възможност, искам да поговоря с вас. — Ръцете й бяха сключени в скута. Те бяха изпънати и повдигаха раме-; нете й нагоре, към шията.

Нед Бомонт кимна учтиво, но не каза нищо. Той се отдръпна от огнището и седна недалеч от нея, на едно канапе с извита облегалка. Макар че беше внимателен, в изражението му нямаше любопитство.

Като се завъртя на табуретката до пианото така, че застана лице с лице към него, Джанет Хенри запита: „Как е Опал?“ Гласът й бе тих, задушевен. Неговият беше небрежен:

— Отлично, доколкото съм осведомен, макар че не съм я виждал от миналата седмица. — Вдигна преполовената си пура на една педя от устата си, но изведнъж я свали и сякаш въпросът току-що му беше дошъл наум, попита: — Защо?

Тя разшири кестенявите си очи.

— Не е ли на легло с нервно разстройство?

— А, това ли? — каза той с безгрижна усмивка. — Пол не ви ли каза?

— Да, каза ми, че била на легло с нервно разстройство. — Тя го гледаше смутено. — Само това ми съобщи.

Усмивката на Нед Бомонт стана добродушна.

— Изглежда, че е чувствителен на тази тема — произнесе той бавно, поглеждайки пурата си. После погледна нея и помръдна рамене. — Нищо й няма. Просто си е втълпила в главата глупавата мисъл, че той е убил брат ви; и което е още по-глупаво — ходи да го разправя наляво и надясно. Разбира се, Пол не би допуснал дъщеря му да снове насам-натам и да го обвинява в убийство, затова е принуден да я държи вкъщи, докато не избие тази приумица от главата й.

— Искате да кажете, че тя… — Джанет Хенри се поколеба. Очите й заблестяха — тя е … ъ-ь… затворничка.

— Говорите така, че звучи мелодраматично — възрази той небрежно. — Но тя е още дете. Нали има обичай да наказват децата, като ги затварят в стаята им?

Джанет Хенри отговори бързо:

— Е, да. Само че… — Тя погледна ръцете в скута си, после вдигна очи към лицето му. — Но защо Опал мисли така?

Гласът на Нед Бомонт беше хладен като усмивката му.

— А само тя ли мисли така? — запита той.

Джанет Хенри се улови с ръце за ръба на табуретката до пианото и се наклони напред. Бледото й лице стана сериозно, сурово:

— Тъкмо това исках да ви попитам, мистър Бомонт. Наистина ли така мислят хората?

Той кимна. Лицето му беше спокойно.

Кокалчетата на пръстите й бяха побелели на ръба на табуретката. Гласът й звучеше дрезгаво, когато попита:

— А защо?

Нед Бомонт стана от канапето и отиде до камината, за да хвърли угарката от пурата си в огъня. Когато се върна на мястото си, кръстоса дългите си крака и се излегна спокойно.

— Другата страна смята, че е политически изгодно хората да мислят така — отговори той; Нито в гласа, нито в лицето, нито в държанието му се долавяше нещо, което да доказва, че темата на разговора го интересува лично.

Тя се намръщи.

— Но защо, мистър Бомонт, защо трябва хората да мислят така, щом като няма никакво доказателство или нещо, което да се смята за доказателство?

Той я изгледа с весело любопитство и отвърна:

— Има, разбира се. Смятах, че това ви е известно. — Приглади едната страна на мустачките си с нокътя на палеца си. — Нима не сте получили някое от анонимните писма, които се разпространяват в момента? Джанет Хенри се изправи рязко. Лицето й беше изкривено от вълнение.

— Да, точно днес! — възкликна тя. — Исках да ви го покажа, за да…

Той се засмя тихо и вдигна ръка с длан навън, за да я спре.

— Не си правете труда. Всички те горе-долу си приличат, а съм видял вече цял куп такива писма.