Дашиъл Хамет - Стъкленият ключ

Външната врата му отвори червендалест, нисък човек с тяло като бъчва в дълга синя пижама.

— Света Богородице, но вие целият сте оплескан! — ахна той, когато светлината на вратата падна върху Нед Бомонт.

— Телефонът! — каза Нед Бомонт.

Той се олюля, но червендалестият го улови.

— Слушай — изхриптя той, — кажи ми на кого да се обадя и какво да му предам. Ти не си в състояние да направиш нищо. — Телефонът! — повтори Нед Бомонт.

Червендалестият го подкрепяше през някакъв коридор, отвори една врата и рече:

— Ето го. Имаш голям късмет, че старата не си е вкъщи, иначе нямаше да припариш тук така омърлян.

Нед Бомонт се тръшна на стола пред телефона, но не посегна веднага към слушалката, а изгледа намръщено човека в синята пижама и каза дрезгаво:

— Излезте и затворете вратата.

Червендалестият, който дори не бе успял да влезе в стаята, затръшна вратата.

Нед Бомонт вдигна слушалката, наведе се, облакъти се с две ръце на масата и набра номера на Пол Медвиг. Пет-шест пъти, докато чакаше, клепките му се затвориха, но всеки път с голямо усилие ги отваряше. Когато най-после заговори по телефона, гласът му беше ясен.

— Здравей, Пол… Тук е Нед… Нищо, нищо. Слушай. Метюз се самоуби в къщата си на реката и не е оставил завещание… Слушай. Това е важно. При куп дългове и липса на завещание, което да посочва изпълнител, съдът ще трябва да назначи управител на имението. Разбираш ли?… Да. Гледай делото да се възложи на подходящ съдия… например Фелпс… Така ще можем да отстраним „Обзървър“ от играта до изборите… или да го привлечем на наша страна… Разбираш ли?… Добре, добре, а сега слушай по-нататък. Има и нещо друго. Ето какво трябва да направиш незабавно. „Обзървър“ е зареден с динамит, който ще гръмне утре сутринта. Трябва да го спреш. Виж какво, измъкни Фелпс от леглото и го накарай да ти издаде съдебно разпореждане — каквото и да било, само и само да спре броя, докато не дадеш на хората от „Обзървър“ да разберат, че след някой и друг месец вестникът ще премине в ръцете на нашите приятели… Не мога да ти обяснявам сега, Пол, но това е динамит и ти не бива да допуснеш броят да се пусне в продажба. Измъкни Фелпс от леглото и вървете сами да видите. Разполагате с около три часа до излизането му по улиците… Точно така… Какво?… Опал ли? О, тя е добре. С мен е… Да, ще я доведа вкъщи… А ти поговори по телефона с хората от района за Метюз. Аз веднага се връщам. Разбрано.

Сложи слушалката на масата, стана и като се олюляваше, тръгна към вратата, след втория опит я отвори и политна в коридора, но стената го спря да не се строполи на пода.

Червендалестият притича до него.

— Облегни се на мен, братче, ще те настаня както трябва. Застлах на кушетката одеяло, за да не ни смущава калта, и…

Нед Бомонт каза:

— Трябва ми кола. Искам да се върна у Метюз.

— Той ли е умрелият?

— Да.

Червендалестият повдигна вежди и подсвирна пискливо.

— Ще ми услужите ли с колата си? — запита Нед Бомонт.

— Боже мой, братче, бъди разумен! Как ще караш кола?

Нед Бомонт се отдръпна, като се олюляваше.

— Тогава ще вървя пеш — заяви той.

Червендалестият го изгледа навъсено.

— И това няма да можеш. Ако потраеш, докато си обуя панталоните, ще те закарам, макар че по пътя може да умреш в ръцете ми.

Опал Медвиг и Елоиз Метюз бяха заедно в голямата стая на приземния етаж, когато червендалестият въведе, по-скоро внесе, Нед Бомонт там. Той бе влязъл без да чука. Двете жени стояха една до друга втрещени, уплашени.

Нед Бомонт се отскубна от ръцете на придружителя си и огледа с помътнели очи стаята.

— Къде е Шед? — смотолеви той.

— Отиде си — отговори му Опал. — Всички си отидоха.

— Добре — измънка той със затруднение. — Искам да поговоря с теб насаме.

Елоиз Метюз се втурна към него.

— Вие сте го убили! — кресна тя.

Той изхихика глупаво и се опита да я прегърне.

Тя изпищя И го удари с длан по лицето.

Той падна заднишком, без дори да се превие. Червендалестият се опита да го прихване, но не успя. Нед Бомонт се строполи на пода и не помръдна повече.

Сенаторът Хенри сложи салфетката на масата и стана. Изправен, той изглеждаше по-висок и по-млад, отколкото бе всъщност. Сравнително малката му глава под тънък покров от прошарена коса беше необикновено симетрична. Стареещите мускули висяха от патрицианското лице, подчертавайки отвесните бръчки, но старостта още не беше засегнала устните, а и годините не бяха се отразили на очите: те бяха зеленикавосиви, хлътнали, неголеми, ала блестящи и с твърди клепачи. Той говореше с подчертана учтивост: