Дашиъл Хамет - Стъкленият ключ

Преместиха столовете и донесоха на мястото им край камината скамейката, която той държеше за единия край, а тя — за другия. Скамейката беше широка, ниска, без облегалка.

— А сега угасете осветлението — каза тя.

Нед Бомонт изпълни молбата й. Когато се върна при скамейката, Елоиз Метюз вече седеше на нея и наливаше уиски в чашите.

— Този път за вас — каза той, пиха и тя пак потръпна.

Той седна до нея. Огнището ги обливаше с розовия си отблясък.

Стълбата заскърца и съпругът й заслиза към тях. Спря се на най-долното стъпало и каза:

— Моля те, мила.

Тя прошепна свирепо на ухото на Нед Бомонт:

— Хвърлете му нещо.

Нед Бомонт се изкиска.

Тя вдигна бутилката уиски и попита:

— Къде е чашата ви?

Докато пълнеше чашите, Метюз вече се бе качил горе.

Елоиз подаде на Нед Бомонт чашата му и се чукнаха. Очите й бяха страшни от червения отблясък. На челото й падаше немирен кичур тъмна коса. Дишаше с отворена уста, задъхвайки се леко.

— За нас! — каза тя.

Пиха. Тя пусна празната си чаша и се хвърли в обятията му. Прилепи уста в неговите и потръпна. Падналата чаша се разби със звън на дървения под. Очите на Нед Бомонт бяха хитро присвити. Нейните — здраво стиснати.

Стояха неподвижно, когато стълбата заскърца. Дори тогава Нед Бомонт не се помръдна. Тя го притисна още по-силно с тънките си ръце. Той не можеше да вижда стълбата. Сега и двамата дишаха тежко.

Стълбата пак заскърца. След малко разделиха главите си, но продължаваха да стоят прегърнати. Нед Бомонт погледна към стълбата. Там нямаше никой.

Елоиз Метюз плъзна ръка по тила му, прокара пръсти по косата му, заби нокти в темето. Сега очите й бяха притворени — смеещи се тъмни цепнатинки. „Такъв е животът“ — произнесе тя тихо с горчив, насмешлив глас, облегна се на скамейката и го притегли към себе си.

Бяха в тази поза, когато чуха изстрела. Нед Бомонт мигновено се отскубна от прегръдките й и скочи на крака.

— Къде е стаята му? — запита той рязко.

Елоиз Метюз само премигваше в ням ужас.

— Къде е стаята му? — повтори той. Тя махна леко с ръка и каза хрипливо:

— Отпред.

Той се втурна към стълбата и с няколко крачки се озова в горния й край. Там се сблъска с маймуноподобния Джеф, облечен, но без обувки. Той мигаше, за да прогони съня от подпухналите си очи. Джеф сложи ръка на хълбока си, протегна другата да спре Нед Бомонт и изръмжа:

— Какво е това пък сега?

Нед отмина протегнатата ръка, плъзна се покрай нея и заби юмрук в маймуноподобната муцуна. Джеф политна назад с ръмжене. Нед Бомонт профуча край него и побягна към лицевата част на сградата. От другата стая изскочи О’Рори и хукна подире му.

От долния етаж се чу писъкът на мисис Метюз.

Нед Бомонт отвори рязко някаква врата и се закова на място. Метюз лежеше по гръб на спалнята под една лампа. От отворената му уста се процеждаше тънка струйка кръв. Едната му ръка беше просната на пода. Другата лежеше на гърдите му. До стената, накъдето като че ли сочеше протегнатата ръка, се търкаляше тъмен револвер. На масата до прозореца имаше шише с мастило — запушалката му лежеше обърната наопаки до него, — писалка и лист хартия. До масата имаше стол, обърнат към нея.

Шед О’Рори избута Нед Бомонт и коленичи до човека на пода. В това време Нед Бомонт, застанал зад него, хвърли бегъл поглед към листа на масата, носле го пъхна в джоба си.

Влезе Джеф, следван от полугодия Рижи.

О’Рори се изправи и разпери леко ръце в знак на безвъзвратност.

— Застрелял се е в небцето — каза той. — Край.

Нед Бомонт се обърна и излезе от стаята. Във вестибюла срещна Опал Медвиг.

— Какво става, Нед? — запита тя с уплашен глас.

— Метюз се застреля. Ще сляза долу и ще остана при Елоиз, докато се облечеш. Не ходи там. Няма нищо за гледане. — Той се заспуска по стълбата.

Елоиз Метюз се открояваше като смътна сянка, просната на пода до скамейката.

Нед Бомонт направи бързо две крачки към нея, но се спря и обгърна стаята с остри, студени очи. После се приближи до жената, коленичи на един крак до нея и опипа пулса й. Огледа я внимателно, доколкото му позволяваше светлината от гаснещия огън. Тя беше в безсъзнание. Той извади от джоба си листа, който бе взел от масата на мъжа й, довлече се на колене до камината и при червения отблясък на жаравата прочете:

Аз, Хауард Кийт Метюз, бидейки със здрав разсъдък и ясна памет, заявявам следното като моя последна воля и завещание:

Поверявам и завещавам на любимата си съпруга, Елоиз Брейдън Метюз, на нейните наследници и правоприемници цялото си недвижимо и лично имущество от всякакво естество и вид.