Дашиъл Хамет - Стъкленият ключ

Нед Бомонт направи лек поклон, за да поблагодари за одобрението й.

— Мисля, че е доста спретнато и, както виждате, тук няма кой да ни подслушва, освен ако не се е скрил в някой шкаф, което е невероятно.

Тя се изправи и погледна отново в очите му.

— Не съм и помисляла такова нещо. Между нас може да има разногласия, може дори да станем — ако вече не сме станали — врагове, но зная, че сте джентълмен, иначе нямаше да дойда тук.

Той запита с шеговит тон:

— Искате да кажете, че съм се научил да не нося светлокафяви обувки със сини костюми и прочие?

— Нямам предвид неща от тоя род.

Той се усмихна.

— Тогава грешите. Аз съм комарджия и сподвижник на един политически деец.

— Не греша. — В очите й се появи умолително изражение. — Моля ви, нека да не се караме, поне когато не е нужно.

— Прощавайте. — Той се усмихна извинително. — Няма ли да седнете?

Тя седна. Той се разположи на друго голямо червено кресло срещу нея и каза:

— Вие искахте да ми разправите какво се е случило в къщата ви вечерта, когато е бил убит брат ви.

— Да — прошепна Джанет Хенри едва доловимо. Лицето й поруменя и тя сведе очи към пода. Когато отново ги вдигна, те бяха боязливи. Гласът й се запъваше от смущение. — Искам да знаете всичко. Вие сте приятел на Пол и това… това може да ви направи мой враг, но… мисля, че когато узнаете какво се е случило… когато узнаете истината… няма да бъдете… поне няма да бъдете мой враг… Кой знае. Възможно е и вие… Но трябва да знаете. Тогава ще можете да решите. А той не ви е казвал нищо. — Тя го изгледа внимателно, така че боязливостта изчезна от очите й. — Казвал ли ви е?

— Не зная какво се е случило у вас нея вечер — отговори Нед Бомонт. — Не ми е казвал.

Тя се наведе бързо към него и запита:

— Не показва ли това, че се отнася за нещо, което той иска да скрие, че има нещо, което непременно трябва да скрие, дори от вас?

Той повдигна рамене.

— Е, та какво?

Гласът му беше лишен от вълнение, от любопитство.

Тя се намръщи.

— Но трябва да разберете… Впрочем това сега няма значение. Аз ще ви разкажа какво се случи, пък вие сам ще прецените. — Тя се наклони още по-напред и впи в лицето му напрегнати кестеняви очи. — Нея вечер той дойде за пръв път на вечеря у нас.

— Това ми е известно — каза Нед Бомонт. — И брат ви не е присъствал.

— Тейлър не дойде на масата — поправи го тя разпалено. — Но беше горе в стаята си. На масата бяхме само аз, татко и Пол. Тейлър щеше да излиза да вечеря навън. Той… не искаше да се храни с Пол поради дрязгите им за Опал.

Нед Бомонт кимна вежливо, но хладно.

— След вечерята Пол и аз останахме сами за малко в… в стаята, където разговаряхме с вас снощи, и изведнъж той ме прегърна и целуна.

Нед Бомонт се засмя тихо, но с внезапна неудържима веселост.

Джанет Хенри го погледна учудено. Той смени смеха си с усмивка и рече:

— Извинете. Продължавайте. После ще ви обясня защо се засмях. — Но когато тя понечи да продължи, добави: — Чакайте. Каза ли нещо, когато ви целуна?

— Не. Тоест може и да е казал, но не разбрах нищо. — Лицето й изразяваше дълбоко недоумение. — Защо?

Нед Бомонт пак се засмя.

— Трябва да ви е споменал нещо за полагаемия му се фунт месо. Вероятно аз съм причината за това. Мъчех се да го убедя да не подкрепя баща ви в изборите, обясних му, че вашият баща ви използва като стръв, за да си осигури подкрепата му, и го посъветвах на всяка цена да си вземе полагаемия му се фунт месо преди изборите, иначе никога няма да си го получи.

Тя отвори широко очи, но в тях вече нямаше такова недоумение.

— Това стана същия ден следобед, но не бях сигурен, че съм успял да го убедя — продължи той и изведнъж се намръщи. — Какво сте му направили? Той възнамеряваше да се жени за вас, преливаше от уважение и какви ли не чувства; трябва да се сте държали нетактично с него, за да се настърви така срещу вас.

— Нищо не съм му направила — отговори тя бавно, — макар че ми беше трудно онази вечер. Всички се чувствахме неловко. Мисля, че се постарах да не разбере…ъ-ъ… колко ми е противно да го забавлявам. Зная, че се чувстваше неудобно, и предполагам, че… смущението му… и може би мисълта, че сте прав, са го накарали… — Тя завърши изречението с кратко, бързо разперване на ръцете.

Нед Бомонт кимна.

— Какво стана след това? — запита той.

— Бях вбесена, разбира се, и си излязох.

— Нищо ли не му казахте? — Очите на Нед Бомонт проблеснаха от зле прикрита веселост.

— Не, а и той нищо не ми каза. Качих се на горния етаж и срещнах татко, който слизаше. Докато му разправях какво е станало — доядя ме не само на Пол, но и на татко, защото по негова вина Пол беше у дома, — чухме, че Пол излиза през външната врата. Тогава и Тейлър слезе от стаята си. — Лицето й пребледня и се изопна, гласът й подрезгавя от вълнение. — Чул ме да говоря с татко и попита какво се е случило, но аз ги оставих и продължих към стаята си. Бях толкова ядосана, че не ми се говореше повече. И не видях вече нито единия, нито другия до момента, когато татко дойде в стаята ми и каза, че Тейлър бил … бил убит. — Тя млъкна и загледа пребледняла Нед Бомонт, кършейки пръсти и чакайки отговора му.