Дашиъл Хамет - Стъкленият ключ

— Знаеш ли какво мисля аз? — каза Медвиг. — Мисля, че капитан Дулън се преуморява. Мисля, че някой трябва да даде на капитан Дулън хубава дълга отпуска. Напомни ми после за това.

— Аз плащам за закрила, Пол, и я изисквам — настояваше О’Рори. — Бизнесът си е бизнес, политиката си е политика. Нека да не ги смесваме.

— Няма да го бъде — отвърна Медвиг.

Сините очи на Шед О’Рори гледаха замечтано нещо в далечината. Той се усмихна малко тъжно и в приятния му глас с лек ирландски акцент прозвуча печална нотка, когато заговори:

— Значи ще се лее кръв.

Сините очи на Медвиг станаха непроницаеми, а гласът му — трудно разгадаем, като очите.

— Щом желаеш това — каза той.

Белокосият кимна.

— Ще трябва да се лее кръв — повтори той все така печално. — Аз не съм дете, за да ме разиграват.

Медвиг се облегна на стола си и преметна крак въз крак. От тона му личеше, че не придава особено значение на думите. Той каза:

— Може да си вече голям, но ще слушаш. — Сви устни и добави, сякаш отпосле му беше дошло наум: — Ти вече слушаш.

Замечтаността и тъгата мигновено изчезнаха от очите на Шед О’Рори. Той сложи черната шапка на главата си. Оправи яката на палтото си. Насочи дълъг бял пръст към Медвиг и произнесе:

— Тази вечер отварям отново „Кучешката колибка“. Не искам никой да ме закача. Закачиш ли ме, и аз ще те закача.

Медвиг свали кръстосаните си крака и посегна към телефона на масата. Набра номера на полицейското управление, поиска да го свържат с началника и му каза:

— Здравей, Рейни… Да, отлично. Как са вашите?… Чудесно. Слушай, Рейни, чух, че Шед възнамерявал да отвори отново тази вечер… Да… Да, удари така, че да го заболи… Именно… Ясно. Довиждане. — Побутна телефона назад и се обърна към О’Рори: — Сега разбираш ли положението? Свършено е с теб, Шед. Завинаги е свършено с тебе тук.

О’Рори каза тихо: „Разбирам“, обърна се, отвори вратата и излезе.

Кривокракият главорез се спря да се изплюе нарочно на килима пред себе си и вторачи дръзки, предизвикателни очи в Медвиг и Нед Бомонт. После и той излезе.

Нед Бомонт обърса дланите си с кърпа. Той не продума нищо и гледаше въпросително Медвиг. Очите му бяха мрачни.

След малко Медвиг попита:

— Е, какво ще кажеш?

— Ти сбърка, Пол — отговори Нед Бомонт.

Медвиг се изправи и отиде до прозореца.

— Боже господи — простена той през рамо, — кога най-после ще ти угодя?

Нед Бомонт стана от стола си и тръгна към вратата.

Медвиг се извърна от прозореца и запита ядно:

— Пак ли някоя щуротия си намислил?

Нед Бомонт отговори: „Да“ — и напусна стаята. Слезе долу, взе шапката си и излезе от клуб „Дървена къщурка“. Мина седем пресечки до гарата и си купи билет за нощния влак до Ню Йорк. След това взе такси до квартирата си.

Пълна безформена жена и бузесто дребно момче приготвяха един куфар и три кожени чанти под надзора на Нед Бомонт, когато се позвъни.

Коленичилата жена се повдигна с пъшкане, отиде до вратата и я разтвори широко.

— Боже мой, вие ли сте, мистър Медвиг! — възкликна тя. — Влизайте, влизайте.

Медвиг влезе с думите:

— Как сте, мисис Дювийн? От ден на ден все повече младеете. — Погледът му се плъзна от куфара и чантите към момчето. — Здравей, Чарли. Май си вече готов да работиш на циментобъркачка, а?

Момчето се усмихна свенливо и каза:

— Здравейте, мистър Медвиг.

Медвиг се обърна ухилен към Нед Бомонт:

— Ще пътуваш ли?

Нед Бомонт се усмихна учтиво.

— Да — отговори той.

Русокосият огледа повторно стаята, чантите и куфара, дрехите, нахвърляни по столовете, и отворените чекмеджета. Жената и момчето се заловиха отново с работата си. От купчината на един стол Нед Бомонт извади две малко избелели ризи и ги сложи настрана. Медвиг запита:

— Можеш ли да ми отделиш половин час, Нед?

— Разполагам с много време.

— Вземи шапката си — каза Медвиг.

Нед Бомонт взе шапката и палтото си.

— Натъпчете колкото е възможно повече неща — заръча той на жената, когато тръгна с Медвиг към вратата, — а останалото можете да пратите с другия багаж.

Двамата с Медвиг слязоха по стълбата на улицата. Завиха по една пресечка в южна посока. Тогава Медвиг запита:

— Закъде заминаваш, Нед?

— За Ню Йорк.

Свърнаха в една тясна уличка.

— Завинаги ли? — попита Медвиг.

Нед Бомонт повдигна рамене:

— Завинаги се махам оттук.

Отвориха една зелена дървена врата в задната червена тухлена стена на една сграда, минаха по коридор и през друга врата влязоха в някакъв бар, където пиеха пет-щест души. Поздравиха се мимоходом с бармана и трима от пиещите и влязоха в по-малко помещение с четири маси. Там нямаше никой. Седнаха на една от масите.