Дашиъл Хамет - Стъкленият ключ

— Аз не съм на такова мнение.

— Не грешиш ли? — попита Уиски.

— Възможно е — призна човекът в леглото. — Веднъж през 1912 година сбърках. Но забравих за какво беше.

Уиски стана и смачка цигарата си в една от чиниите на таблата. Застана край леглото на масичката и каза:

— Защо не опиташ, Нед?

Нед Бомонт се намръщи.

— Това ми се струва празно губене на време, Уиски. Мисля, че няма да можем да се погаждаме с Шед.

Уиски смукна шумно между зъбите си. Извивката на дебелите му устни надолу придаде на този звук презрителна нотка.

— Шед смята, че ще можете — каза той.

Нед Бомонт облещи очи.

— Така ли? Той ли те прати тук?

— Разбира се, че той, дявол да го вземе — отговори Уиски. — Да не мислиш, че ще дойда тук да ти говоря така, ако не ме беше пратил?

Нед Бомонт пак присви очи и запита:

— Защо?

— Защото смята, че ще можете да се сработите.

— Имам предвид друго — обясни Нед Бомонт, защо смята, че аз искам да се сработвам с него?

Уиски направи възмутена гримаса.

— Да не ме будалкаш, Нед? — попита той.

— Не.

— Тогава защо се правиш на ударен, дявол да го вземе? Всички в града знаят за спречкването ти с Пол вчера в бара на Пип Карсън?

Нед Бомонт кимна.

— Аха, значи такава била работата — произнесе той тихо, сякаш на себе си.

— Именно — отговори му човекът с дрезгавия глас. — Шед е разбрал, че си се скарал с Пол, понеже смяташ, че той не бива да затваря заведенията на Шед. Така че, ако си умен, сега ще можеш да въртиш Шед на пръста си.

Нед Бомонт каза замислено:

— Не знам. Искам да се махна оттук, да се върна в големия град.

— Бъди умен — изграка Уиски. — И след изборите големият град ще си бъде на мястото. Я си стой тука. Знаеш, че Шед е червив от пари и ги пръска щедро, само и само да бие Медвиг. Стой си тук и ще си получиш пая.

— Е, добре — изрече Нед Бомонт бавно, — нищо няма да ми навреди, ако поговоря с него.

— Напълно си прав, няма да ти навреди — разпали се Уиски. — Обличай се да тръгваме веднага.

— Добре — каза Нед Бомонт и се измъкна от леглото.

Шед О’Рори стана и се поклони.

— Радвам се, че те виждам, Бомонт — рече той, — сложи си шапката и палтото къде да е. — Но не си подаде ръката.

Нед Бомонт поздрави: „Добро утро“ и взе да сваля палтото си.

Уиски подвикна от вратата:

— Е, хайде, ще се видим по-късно, момчета.

— Добре. Заповядай — каза О’Рори.

Уиски, отдръпвайки се заднишком, затвори вратата и ги остави сами.

Нед Бомонт метна палтото си върху страничната облегалка на едно канапе, сложи шапката си върху палтото и седна до тях. Той гледаше О’Рори равнодушно.

О’Рори се бе върнал на креслото си — дебело подплатена, тумбеста мебел в тъмновинено и златисто. Той преметна крак въз крак и сключи ръце върху коляното отгоре така, че връхчетата на пръстите се допираха. Отпусна изящно изваяната си глава на гърдите; сивосините му очи гледаха Нед Бомонт изпод вежди. С приятния си, подчертано ирландски акцент изрече:

— Задължен съм ти, загдето се опита да разубедиш Пол…

— За нищо не си ми задължен — отвърна Нед Бомонт.

— Не съм ли? — учуди се О’Рори.

— Не си. Тогава аз бях на негова страна. Говорех му все за негово добро. Смятах, че не постъпва правилно.

О’Рори се усмихна кротко.

— Дано да разбере това, преди да е станало късно — каза той.

Известно време двамата мълчаха. Полупотънал в креслото си, О’Рори се усмихваше на Нед Бомонт. А от канапето Нед Бомонт гледаше О’Рори с очи, които не издаваха мислите му.

О’Рори наруши мълчанието с въпрос:

— Какво ти каза Уиски?

— Нищо особено. Каза само, че искаш да се срещнеш с мен.

— Тук е бил прав — рече О’Рори, раздели пръстите си и потупа опакото на тънката си ръка с дланта на другата. — Завинаги ли скъсахте с Пол?

— Предполагах, че знаеш — отговори Нед Бомонт. — Мислех, че именно за това ме повика.

— Да подочуеш нещо и да знаеш с положителност не е едно и също — каза О’Рори. — Какво възнамеряваш да правиш сега?

— Имам в джоба си билет за Ню Йорк и съм прибрал дрехите си.

О’Рори вдигна ръка и приглади лъскавата си бяла коса.

— Дошъл си тук чак от Ню Йорк?

— Никому не съм казвал откъде съм дошъл.

О’Рори свали ръка от главата си и махна с нея, сякаш да подчертае думите си:

— Да не мислиш, че ме интересува кой от къде идва?

Нед Бомонт замълча.

— Но ме интересува къде ще отидеш — продължи белокосият, — ако зависеше от мен, поне засега не бива да ходиш в Ню Йорк. Не ти ли е идвало наум, че все още можеш да имаш голяма полза, ако останеш тук?