Дашиъл Хамет - Стъкленият ключ

— Пусни ме — каза Нед Бомонт. Устните му бяха бледи и стиснати.

Медвиг го разтърси:

— Не ставай глупав. Нали с теб…

Левият юмрук на Нед Бомонт удари Медвиг в устата.

Медвиг го пусна и отстъпи две крачки. Докато пулсът му удари три пъти, стоеше с отворена уста и учудено лице. После лицето му потъмня от гняв и стисна устни така, че челюстта му се втвърди и мускулите й изпъкнаха. Сви ръце в юмруци, наежи се и политна напред.

Нед Бомонт замахна встрани и сграбчи една от тежките стъклени халби на масата, но не я вдигна. Тялото му се наклони малко към халбата. Сега той стоеше точно срещу русокосия. Лицето му беше изопнато и неподвижно, с напрегнати бръчки около устата. Тъмните му очи бяха впити свирепо в сините очи на Медвиг.

Стояха така, на по-малко от един ярд един от друг — единият рус, висок и с мощно телосложение, наведен силно напред, с наежени и едри плещи и стиснати големи юмруци; другият — тъмнокос и тъмноок, висок и слаб, наклонен леко настрана, с полегато извита ръка, хванала тежка стъклена халба за дръжката — и в тишината на стаята се чуваше само дишането им. От бара зад тънката врата не идеше никакъв звук — нито звън на чаши, нито шум на гласове, нито плясък на вода.

Когато минаха цели две минути, Нед Бомонт пусна халбата и обърна гръб на Медвиг. Нищо не се промени в лицето на Нед Бомонт, само очите му, които вече не фиксираха очите на Медвиг, станаха сурови и студени, гневът в тях угасна. Той пристъпи бавно към вратата.

Медвиг заговори дрезгаво, издълбоко:

— Нед.

Нед Бомонт се спря. Лицето му пребледня още повече. Но не се обърна.

— Ти си откачен хлапак — каза Медвиг.

Тогава Нед Бомонт бавно се обърна.

Медвиг протегна разтворена длан и блъсна Нед Бомонт в лицето така, че той загуби равновесие и трябваше да отмести бързо крак на тая страна и да се улови за един от големите столове до масата.

— Би трябвало да те пребия от бой — каза Медвиг.

Нед Бомонт се усмихна гузно и се отпусна на стола, за който се бе подпрял. Медвиг седна срещу него и почука по масата с халбата си.

Барманът отвори вратата и подаде глава.

— Още бира — поръча Медвиг.

През отворената врата от бара идеше човешка глъчка, звън на чаши и чукане на чашите в дърво.

Закусвайки в леглото, Нед Бомонт подвикна: „Влез“, а после, когато външната врата се отвори и пак се затвори: „Кой е?“

Нисък, дрезгав глас във всекидневната запита: „Къде си, Нед?“ И преди Нед Бомонт да успее да отговори, притежателят на дрезгавия глас застана на вратата на спалнята и каза: „Много си се разглезил“. Той беше як младеж с квадратно бледо лице, широка уста с дебели устни, от ъгълчето на която висеше цигара, и весели, тъмни, малко кривогледи очи.

— Здравей, Уиски — отвърна му Нед Бомонт. — Сядай.

Уиски огледа стаята.

— Екстра свърталище си имаш тук — рече той. Извади цигарата от устата си и без да обръща глава, посочи с цигарата през рамо всекидневната зад гърба си. — Защо е всичкият тоя багаж? Заминаваш ли?

След като старателно сдъвка и преглътна пържените яйца, Нед Бомонт отговори:

— Да, имам такова намерение.

— Така ли? — каза Уиски, като пристъпи към един стол срещу леглото и седна. — За къде?

— Може би за Ню Йорк.

— Какво значи „може би“?

— Ами имам билет за там — отговори Нед Бомонт.

Уиски изтърси пепелта от цигарата си на пода, пъхна отново цигарата в лявата страна на устата си и изсумтя:

— Колко време ще отсъстваш?

Нед Бомонт задържа кафената чаша по средата между таблата и устата си. Погледна замислено бледия младеж. Най-после каза: „Билетът е само за отиване“ — и отпи.

Уиски примижа срещу Нед Бомонт, като едното от тъмните му очи се затвори съвсем, а другото се смали на тънка лъскава цепка. Извади цигарата от устата си и пак тръсна пепелта на йода. Дрезгавият му глас прозвуча убедително:

— Защо не се срещнеш с Шед, преди да заминеш? — предложи той.

Нед Бомонт сложи чашата си на таблата и се усмихна.

— С Шед не сме чак толкова големи приятели, та да се обиди, ако замина, без да се сбогувам — каза той.

— Не е там работата — каза Уиски.

Нед Бомонт премести таблата от скута си на нощното шкафче до леглото. Обърна се по хълбок, като се подпря с лакът на възглавниците. Придърпа завивките по-нагоре над гърдите си. Едва тогава запита:

— А каква е работата?

— Работата е там, че трябва да се сработиш с Шед.

Нед Бомонт поклати глава.