Дашиъл Хамет - Стъкленият ключ

Нед Бомонт сякаш не знаеше, че е излишно да повтаря, произнесе с тон, който показваше, че му е интересно как ще реагират на думите му:

— О’Рори иска да се види с теб. Той е долу.

Медвиг погледна часовника си.

— Кажете му, че сега съм зает, но ако почака малко, ще го приема.

Нед Бомонт кимна и отвори вратата.

— Кажи му, че Пол е зает в момента — нареди той на човека, който бе почукал, — но ако потрае малко, Пол ще го приеме — и пак затвори вратата.

Медвиг вече разпитваше някакъв субект с квадратно жълтеникаво лице има ли шансове да получат повече гласове оттатък Чеснът Стрийт. Човекът с квадратното лице отговори, че според него ще получат повече от предишния път, „значително повече“, но все пак недостатъчно, за да смажат опозицията. Докато говореше, очите му непрекъснато шареха настрана, към вратата.

Нед Бомонт отново яхна стола си до прозореца и запуши пура.

Медвиг се обърна към друг с въпрос каква помощ за предизборната кампания може да се очаква от някой-си Хартуик. Тоя не следеше вратата, но отговаряше доста несвързано.

Нито спокойното изражение на Медвиг и на Нед Бомонт, нито деловата им съсредоточеност върху проблемите на кампанията не можеха да разсеят напрежението в стаята.

След петнайсет минути Медвиг стана и рече:

— Е, още не сме грабнали победата, но тя се очертава. Залягайте здраво и ще успеем. — Той се изправи до вратата и се ръкува с всекиго по ред. Излизаха малко забързано.

Когато останаха с Медвиг сами в стаята, Нед Бомонт, без да става от стола си, запита:

— Да чакам ли, или да се измитам?

— Чакай! — Медвиг прекоси стаята, приближи се до прозореца и погледна обляната от слънце Китайска улица.

— Значи с двете ръце действаш, а? — попита Нед Бомонт след кратка пауза.

Медвиг се извърна от прозореца и кимна.

— Друг начин не зная… — И се усмихна по момчешки на човека, който бе яхнал стола — … освен може би и с краката.

Нед Бомонт понечи да каже нещо, но му попречи изскърцването на топчестата дръжка на вратата, която се превъртя.

Някакъв човек отвори и влезе. Малко над среден ръст, той имаше елегантна фигура — елегантност, която му придаваше измамно крехък вид. Макар че пригладената му коса беше съвсем бяла, вероятно не бе прехвърлил тридесет и петте. Извънредно ясните му сивосини очи бяха разположени на доста продълговато и тясно, но изящно изваяно лице. Носеше тъмносиньо палто върху тъмносин костюм и държеше черно бомбе в ръка, пъхната в черна ръкавица.

Човекът, който влезе подире му, беше кривокрак мургав главорез със същия ръст. С полегатите си широки рамене, дълги дебели ръце и сплеснато лице приличаше малко на маймуна. Неговата измачкана сива мека шапка стоеше на главата му. Той затвори вратата и се облегна на нея, като пъхна ръце в джобовете на карираното си палто.

Първият, който по това време бе пристъпил четири-пет крачки в стаята, сложи шапката си на един стол и се залови да сваля ръкавиците си.

Медвиг с ръце в джобовете на панталоните се усмихна любезно и каза:

— Как си, Шед?

Белокосият отговори:

— Отлично, Пол. А ти? — Гласът му беше приятен баритон. В говора му се долавяше слаб ирландски акцент.

Медвиг посочи с леко кимване човека на стола и попита:

— Познаваш ли се с Бомонт?

— Да — отговори О’Рори.

— Да — потвърди и Нед Бомонт.

Никой от двамата не кимна на другия, Нед Бомонт дори не стана от стола си.

Шед О’Рори бе свалил вече ръкавиците си. Сложи ги в джоба на палтото си и каза:

— Политиката си е политика, бизнесът си е бизнес. Аз си пробивам път с пари и съм готов да продължавам да си пробивам път с пари, но желая да получа това, за което плащам. Гласът му беше любезно сериозен.

— Какво искаш да кажеш? — попита Медвиг, като че ли чутото не го интересуваше особено.

— Искам да кажа, че половината от полицаите в града плащат баничките и бирата си с пари, които получават от мен и от някои мои приятели.

Медвиг седна до масата.

— Е, и какво? — попита той все тъй небрежно.

— Желая да имам това, за което плащам. А аз плащам да ме оставят на мира. Искам да ме оставят на мира.

Медвиг се подсмихна.

— Да не би да ми се оплакваш, Шед, че твоите полицаи не искат да ти се отблагодаряват?

— Ето за какво ми е думата: Дулън ми съобщи снощи, че ти лично си наредил да затворят моите заведения.

Медвиг пак се подсмихна и обърна глава към Нед Бомонт:

— Какво мислиш по този въпрос, Нед?

Нед Бомонт се усмихна кисело, но си замълча.