Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

Бен внезапно застина до нея.

— Не се плаши!

Пръстите й застинаха върху копчетата на ризата и тя повдигна разтревожено глава. На около три-четири метра от тях, скрити в буйната растителност, стояха няколко индианци и ги наблюдаваха с непроницаеми лица. Телата им бяха съвършено голи, само слабините им бяха покрити с препаски, в ръцете си държаха лъкове и стрели. Правите им коси стърчаха нагоре. Стояха неподвижно, вторачили черните си очи в тях.

— Това са яномами — тихо й обясни Бен.

— Враждебни ли са?

— Зависи колко и какви контакти са имали с бели хора. Обикновено не са враждебно настроени.

— Какво ще правим сега?

— Трябва да разберем какво искат от нас. — Той нарочно гледаше да държи ръката си далеч от пистолета. Намираха се пред група ловци: стрелите им бяха подострени и намазани с отрова, вероятно цианид, а Бен не държеше да влиза в контакт с това вещество. Заговори с индианците на техния език. Вождът, достолепен мъж с побеляла коса, му отговори.

След няколко минути Джилиън забеляза, че мъжете се отпуснаха и усмивки замениха мрачния израз на лицата им. Сивокосият мъж каза нещо, плясна няколко пъти с ръце и всички се разсмяха.

Бен също се хилеше.

— Какво толкова смешно има? — попита Джилиън.

— О, нищо.

Отговорът му още повече усили подозрителността и любопитството й.

— Не, моля те, кажи ми.

— Той питаше защо сме правили пляс-пляс на дъжда, а не в смешната ни малка молока — това значи „къща“ на техния език.

Джилиън усети как лицето й пламва при мисълта, че няколко души са станали безмълвни свидетели на любовния им акт, но едновременно с това я напуши смях.

— Пляс-пляс ли? — тихо попита тя.

В очите на Бен горяха весели пламъчета.

— Да, много добре си разбрала за какво става дума. — Той плясна леко с ръце, пресъздавайки с поразяваща точност шляпането на мокри тела — Пляс-пляс.

Тя прикри устата си с ръце, но не можа да удържи смеха си. Индианците отново се разсмяха, присъединявайки се към нея.

Бен я изгледа самодоволно.

— Предполагам, че те също така са силно впечатлени от моето… присъствие, така да го наречем, и от техниката ми.

— Млъкни — изсъска тя, опитвайки се да овладее поривите на смеха. — Или ще направя пляс-пляс по лице-лице.

Лицето му грейна от възторг.

— О, Боже мой! — възкликна Бен. — Наистина ли ще го направиш?

Племето яномами любезно им предложи гостоприемството си и Бен реши, че ще е по-опасно да ги обидят, като им откажат, отколкото да приемат. Може би през това време Кейтс и Дутра щяха да ги изпреварят и да се доберат до лодките, но нямаше как. Индианците ги отведоха до молоката — общата къща, където живееха всички членове на племето. Тя представляваше просторна, кръгла тръстикова колиба, която бе незабележима отгоре. Това племе беше доста малко — състоеше се от петдесетина души. Бен й обясни, че племената на яномамите рядко надхвърля двеста души.

Всички излязоха да посрещнат гостите: голите кафяви дечица се кикотеха и се държаха за майките си; жените дръпнаха Джилиън от Бен, а него мъжете поведоха в съвсем друга посока.

— Какво да правя? — извика тя. Изгаряше от любопитство, ала бе и леко разтревожена.

Бен й хвърли един поглед през рамо и се ухили, както винаги.

— Усмихвай се и бъди мила!

— Страшно съм ти благодарна за съвета — измърмори тя, сетне реши да го последва и се усмихна на жените. Сред тях имаше представителки на всички възрасти: от беззъби, прегърбени старици до крехки девойки с току-що напъпили гърди. Всички жени бяха голи до кръста: всъщност никой в селото не носеше дреха, която да покрива горната част на тялото. Мъжете носеха навити препаски, завързани отзад, а жените — фусти, които се състояха от мънистени нанизи; задните им части бяха голи.

Джилиън не разбираше нито дума от езика им, но въздъхна от облекчение, когато научи, че неколцина от тях говореха малко португалски, така че все пак щяха да могат да общуват помежду си. Очевидно в момента приготвяха храната и Джилиън се настани до тях да ги наблюдава как работят. Изневиделица в ръцете й се появи някакво бебе, а двама други малчугани пълзяха в краката й.

Мъжете се завърнаха, всички бяха в много добро настроение. Бен й махна с ръка, ала остана при индианците по време на вечерята. Тя продължи да играе с бебето, докато ядеше риба, маниока и плодове. Маниоката е растение, чиито грудки са богат източник на въглехидрати и основна храна на индианците. Но също така е и богат източник на цианид, с който индианците мажат върховете на стрелите си. Човек трябва да знае как да приготвя маниоката, иначе лесно може да се отрови. Тъй като никой около нея не се стовари на земята, Джилиън реши да опита ястието. След вечеря Бен клекна до нея.