Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

Тогава изведнъж маймуните започнаха тревожно да крещят и тя вдигна поглед. Някъде там горе започна лудо боричкане, невидими клони се разклатиха и накараха висящите лиани да танцуват и да се тресат. Бен продължаваше да не мърда. Тя чу дълбоко, грубо покашляне и косъмчетата на врата й настръхнаха. Когато погледна отново, ягуарът беше изчезнал.

Като че стояха там цял час. Сигурно беше изтекло толкова време. Зад нея някой, Рик или Кейтс, издаде някакъв нетърпелив звук, който бързо беше заглушен от предупредителния жест на Еулохио. Най-накрая Бен даде знак на Пепе да отиде до него. Носилката беше оставена внимателно на земята и Пепе се промуши покрай Джилиън. Той и Бен се плъзнаха безшумно напред и след десет минути се върнаха, като вървяха нормално. Въпреки това очите им продължаваха внимателно да оглеждат всеки храст или дърво.

— Ягуар — каза кратко Бен.

— О, по дяволите! — Възмущението на Рик се чувстваше ясно в гласа му. — Искаш да кажеш, че висяхме тук цял час, заради една проклета котка? Защо просто не я застреля?

— Щях да го направя, ако ни беше нападнала. Но не ни атакува. Нямаше смисъл да я убивам. — Не искаше да споменава дори, че съществуват строги закони срещу убийството на големите хищници. Шърууд въобще не го беше еня за това, затова продължи. — Не искам да стрелям, освен в краен случай. Не само защото наоколо има племена, които смятат ягуара за божество и хич няма да са любезни с нас, ако убием животното, но и не искам никой да разбере точното ни местонахождение.

Очевидно тези две причини успокоиха Рик и той изостави темата. Без да се бавят, продължиха пътя си, но през следващите няколко мили всички бяха нервни и оглеждаха внимателно храсталака, да не би голямата котка на точки да се е скрила там.

Джилиън не беше видяла планината с плоския връх. Каза си да не се паникьосва, все още не бяха изминали един ден път от момента, в който теренът започна да се изкачва. Може би нямаше да намери планината до утре. Но не усещаше промяна в хоризонта, макар че не виждаше по-далеч от няколко метра във всяка посока. Започна да се безпокои, че ако са встрани от точния маршрут, макар и малко, няма да може да види планината. Пътят под краката й също започна да става все по-неравен и трябваше да внимава повече къде стъпва. Ако трябваше да вървят така през първия ден, нямаше да могат да изминат и половината разстояние. Всички те бяха попривикнали към движението, макар че беше само третият им ден, но все пак почувства, че дишането й става все по-накъсано и краката я заболяха.

Може би Бен чуваше дишането й, защото забави крачка. Сега вече тя знаеше защо тялото му е така твърдо. Ако някъде по него имаше и грамче тлъстина, то трябваше да е изгоряло още през първия час път. Мачетето му никога не спираше, като леко разсичаше растителността пред тях, за да разчисти пътя за хората, които го следваха. Крачките му никога не се колебаеха, вниманието му никога не се отклоняваше.

Бен и двамата тукани не бяха загубили много от теглото си, защото бяха само мускули, още когато тръгнаха, но всички останали бяха отслабнали. Джилиън подозираше, че е свалила около два и половина килограма, панталоните й бяха станали широки около талията и бедрата й. Можеше и да не намали повече теглото си, защото мускулната й маса щеше да се увеличи от движенията и щеше да компенсира разликата, но щеше да изгуби още няколко сантиметра от обиколките си и затова започна да се чуди как ще задържа панталоните на талията си. Коланът й вече беше стегнат до последна възможност. Явно трябваше да си изплете нов от лиани.

Над главите им изтрещя гръмотевица и чуха как първите капки дъжд започнаха да ромолят върху листата над тях. Дърветата образуваха такъв чадър, че малко дъжд всъщност падаше директно на земята. Вместо това той капеше от листата или се стичаше на струйки по стволовете на дървата и лианите. Нямаше начин да избегнат намокрянето, освен ако не изгубеха два-три часа да изчакат листата да спрат да капят, но все пак спряха да вървят, когато валеше най-силно и се скриха под мушамите, които носеха. Тя се страхуваше от първия час след дъжда, защото тогава влажността беше най-голяма и джунглата буквално се изпаряваше под жарещото екваториално слънце.

Този ден бурята беше кратка и след половин час тръгнаха отново, като едва не се давеха, вдишвайки тежкия въздух. Влажността беше толкова силна, че разговорите обикновено се свеждаха до минимум през тази част от деня, а допълнителните усилия да преодоляват препятствията по неравния път влошаваха още повече нещата.