Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

Здравият разум й подсказваше, че трябва да прибегне до тази предохранителна мярка. Знаеше да борави с огнестрелно оръжие — професията й го изискваше. Змиите и хищниците се срещаха на всяка крачка. В този случай змиите май щяха да бъдат двукраки, но рискът беше неизбежен. Все пак Джилиън се надяваше дълбоко в себе си, че спътниците й няма да я убият или да я обрекат на сигурна смърт, зарязвайки я в джунглата. Рик не беше свестен човек, но все пак не беше убиец. Тя не познаваше добре Стивън Кейтс, но поне на пръв поглед й се струваше цивилизован. В случай, че преценката й се окажеше погрешна, тя щеше да бъде подготвена.

В такъв голям град не беше трудно да намериш оръжие, предполагаше Джилиън. Можеше да си донесе пистолет от Щатите, ала да прекараш оръжие през митницата бе доста по-трудно от някакви си противозачатъчни таблетки.

Тя бавно се приближи към редицата таксита, паркирани пред един хотел и започна да изучава лицата на шофьорите, стараейки се да не бие на очи. Искаше да избере някой по-очукан, макар че никой не изглеждаше кой знае колко преуспял. Спря се на един: небръснат, мърляв, с кръвясали очи, приближи се към колата му с усмивка и на лош португалски го помоли да я откара до пристанището.

Шофьорът не беше много приказлив. Джилиън изчака няколко минути, докато той ловко се провираше из задръстванията и невъзмутимо рече:

— Искам да си купя оръжие. Можете ли да ми помогнете?

Мъжът хвърли бърз поглед в огледалото за обратно виждане.

— Какво оръжие, сеньора?

— Пистолет. Бих предпочела да е автоматичен, но може и… — Не знаеше как е „револвер“ на португалски, затова начерта окръжност с палеца си и каза думата на английски.

Очите му я изгледаха цинично и предпазливо.

— Ще ви откарам на едно място — бързо рече той. — Няма да ви чакам. Не искам повече да ви виждам, сеньора.

— Разбирам — каза тя и му намигна съучастнически. — Дали ще мога да си хвана друго такси?

Мъжът сви рамене.

— Навсякъде има таксита.

От думите му предположи, че може да хване такси, но може и да не хване. Ако се наложеше, щеше да си поръча кола от някоя телефонна кабина, въпреки че мисълта да се разкарва по улиците в тая жега и бе противна. Беше облечена в тънка памучна рокля и бе боса, ала сауната си е сауна, независимо от това дали си гол или облечен.

Шофьорът я откара в един доста западнал квартал на града. Тя му даде щедър бакшиш и бързо влезе в магазина, посочен от него, без да се обръща назад.

След половин час вече притежаваше автоматичен пистолет 38 калибър, лесен за почистване и поддръжка. Чантата й натежа от солидния запас муниции. Продавачът се държа съвсем нормално, изобщо не прояви любопитство. Не й бе трудно да предположи, че тя не е първата американка, която си купува оръжие от магазина му. Той дори й повика такси и й предложи да изчака, докато дойде колата.

Когато се прибра в хотела, Рик и Кейтс все още не бяха се завърнали, но тя не ги и очакваше толкова скоро. Брат й като нищо щеше да я остави сама цяла нощ, предполагайки, че ще я ядоса, но на нея изобщо не й пукаше. Не беше дошла тук да разглежда забележителностите на Манаус, пък и менюто на рум-сървиса й се стори доста прилично, така че спокойно можеше да прекара в хотела останалата част от деня. Мисълта, че ще може да си почине, й достави удоволствие.

Усмихнати и в добро настроение, Рик и Кейтс нахълтаха в стаята й в късния следобед. Лъхаха на алкохол, но не бяха пияни.

— Намерихме водач — възторжено заяви брат й — най-после се бе отърсил от вечната си намръщеност. — Имаме среща с него в седем часа, за да обсъдим всички подробности.

— В хотела ли? — Тук би било много удобно за нея.

— Не, в бара, дето кисне оня тип. Налага се и ти да дойдеш, защото разбираш повече от тия неща.

Джилиън въздъхна наум. Можеха да изберат по-подходящо място за разговор от някакъв си претъпкан бар, където сума ти хора можеха да ги подслушат.

— Кой е водачът? Май не споменахте името му.

— Луис — рече Кейтс. — Бен Луис. Всички казват, че е най-добрият. Мисля, че ще свърши работа. Ако зареже къркането, ще е о’кей.

Това прозвуча страхотно. Джилиън отново въздъхна.

— Американец ли е?

Рик сви рамене.

— Предполагам. Стори ми се, че има южняшки акцент.

Последната реплика нямаше нужда от коментар — произходът на водача беше пределно ясен.

— Роден е в Щатите — намеси си Кейтс, — но кой знае дали още се смята за американец? Мисля, че точната дума е екстрадиран. Никой не знае откога живее тук.