Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

— Аз трябва да поема риска, но ви обещавам, че ще си отварям очите на четири.

Джилиън не лъжеше. Тъй като по-често й се бе налагало да работи в райони със сух и горещ климат, тя много добре съзнаваше какви трудности я очакват този път. Флората и фауната по поречието на Амазонка криеха смъртоносни опасности. Джилиън си бе направила всички необходими имунизации, разполагаше с широка гама от антибиотици и инсектициди, добре оборудвана аптечка за първа помощ, освен това можеше да шие рани и разкъсвания. Носеше си и тримесечен запас от противозачатъчни хапчета, които беше вкарала в Бразилия в шишенце от антихистаминов препарат.

Въпреки това тя не си правеше илюзии, че ще успее да се справи с всички опасности, които криеха дъждовните гори. Колкото и предпазлив да беше човек, винаги ставаха злополуки, хващаха се болести. Много опасно беше ухапването от змия. Аптечката на Джилиън съдържаше противозмийски серум, ала срещу някои видове отрови не съществуваше антидот. Не беше изключено и нападение на враждебни индианци, тъй като големи райони от Амазонския басейн все още не бяха изследвани и картографирани. Изобщо не се знаеше на какво ще налетят.

Джилиън набързо приключи разговора с управителя и напусна хотела с намерението да си купи оръжие. Предполагаше, че в Манаус това няма да е кой знае колко трудна задача — градът с широките авенюта и европейска атмосфера беше безмитно пристанище. Тук можеше да се намери абсолютно всичко, което се произвеждаше по света.

Добре, че живееше в Лос Анджелис, а не, да речем, в Сиатъл, защото бе свикнала на жега, но тук влажността на въздуха наистина бе ужасна. Като си помислиш, че бяха улучили зимния сезон — юни, юли и август, който бе по-сух и жегата не бе толкова силна. Джилиън подозираше, че „сух“ означава да вали не всеки ден, а през ден. Ако извадеха късмет, щеше да вали само по два пъти на ден, а не по три пъти. Тя се надяваше на първата възможност, но бе готова и за втората.

Отдалечи се от хотела, оглеждайки се внимателно наоколо. Преди да измине и двеста метра, успя да различи поне седем различни езика. Манаус беше невероятно красив град, огромно пристанище, разположено на хиляда и двеста мили във вътрешността на страната, блестящо и луксозно, тъй като тук спираха много големи туристически кораби. Вероятно затова по улиците се говореше на толкова много езици. Джилиън се чудеше как корабите навлизат свободно толкова навътре в сушата. Ала великата Амазонка е необикновена река, която на места е толкова дълбока, че под кила на плавателните съдове остават още сто и трийсет метра вода.

Рик все още й се сърдеше, задето настояваше да държи картата у себе си; обръщаше се към нея, само за да й даде нареждания, но от това решителността й ни най-малко не се стопи. Тази експедиция се провеждаше най-вече в името на баща й, както и заради нея самата, разбира се. Джилиън се чувстваше достатъчно силна, за да се пребори сама за мястото, което й се полагаше, но покойният професор Шърууд вече не можеше да измие калта от името си. Той завинаги щеше да се слави като налудничав идеалист, ако тя не успееше да докаже истинността на теорията му за анзарската цивилизация, а това значеше да не дава в ръцете на Рик никакви козове.

От сърце желаеше той изобщо да не бе разбрал нищо, но обстоятелствата се обърнаха срещу нея. Рик влезе в стаята секунди след като бе направила зашеметяващото откритие и тя не можа да прикрие възбудата си. Брат й веднага се втурна към разпилените по пода хартии, сграбчи картата и за пръв път в живота си направи правилно заключение, наричайки я „пътят към скритото съкровище“.

Дни наред я тормозеше и се опитваше да изтръгне от нея точните координати, но Джилиън добре го познаваше — той си беше боклук, съсипваше всичко, каквото подхванеше. Вероятно щеше да продаде сведенията на някой мошеник, без изобщо да му пука за репутацията на баща им. Той нямаше намерение да повери находките в ръцете на опитни археолози, които щяха да ги каталогизират и после да предадат на бразилското правителство всички ценни предмети, както повеляваше законът. Джилиън положи много усилия, за да издейства средства за експедицията, беше готова да проси и да се моли, ала всичките й опити бяха посрещнати с насмешка и презрение. Сякаш отново чуваше подигравателното шушукане зад гърба си: дъщерята на откачения Шърууд не пада по-долу от него.

В края на краищата Рик изнамери отнякъде Стивън Кейтс, който пожела да финансира експедицията по известни само нему причини. Отначало двамата се опитаха да елиминират Джилиън, но тя настоя да участва лично, за да може да запази евентуалните находки от хищниците. За сетен път „светилата“ на археологията я поставиха в жалко и унизително положение. Ако бяха повярвали на баща й или на нея, в експедицията щяха да вземат участие опитни археолози, щяха да бъдат наети свестни водачи, а не хора от кол и въже, както възнамеряваха да направят Рик и Кейтс. Джилиън горчиво съжаляваше, че няма право на избор, ала трябваше да се примири с обстоятелствата. За разлика от баща си, г-ца Шърууд здраво бе стъпила на земята; човек трудно можеше да я измами. Беше запечатала местоположението на Каменния град в паметта си, така че онези двамата не можеха да минат без нея. Щателната й подготовка щеше да се увенчае със закупуването на оръжие.