Линда Хауърд - Сърцето на амазонката

Достатъчно дълго, за да се сдобие с всички привички на местен жител, помисли си Джилиън. Мудност, безгрижие, лекомислие. В повечето страни от света липсват бясното темпо и експедитивността, характерни за Щатите и тя се бе научила да намалява скоростта, когато й се наложеше да пътува в чужбина. Беше участвала в разкопки в Африка сред хора, в чийто език не съществува дума за „време“; беше изключено да ги накараш да действуват по план и график. Или се адаптираш, или откачаш — щеше да й бъде интересно да разбере коя алтернатива е избрал г-н Луис.

— Тоя тип май ще иска да командва парада — раздразнен заяви Рик. — Ако и половината от онова, което се говори за него, е вярно, предполагам, че той ще си прави, каквото си иска.

Рик явно беше доста впечатлен от личността на Луис. Вкусовете на брат й не бяха се променили от пубертета му, така че тя реши да не прави прибързани преценки по думите му. Всеки надут и самодоволен побойник хвърляше Рик в оркестъра, затова Джилиън не хранеше кой знае какви надежди по отношение на водача им.

В шест и половина бе готова за излизане. Беше й пределно ясно, че брат й от все сърце копнееше тя да изглежда като руса сексбомба, която да зашемети онзи мъж с великолепните извивки на тялото си, ала дори и да си изрусеше косата, Джилиън не беше замесена от тестото на сексбомбите. Едно от основните изисквания е наличието на пищни форми, а тя хич ги нямаше. Между другото, това я радваше, защото винаги й се бе струвало, че разнасянето на чифт големи цици, превръщащи мъжете в олигавени идиоти, изисква доста големи усилия.

Тя беше стройна, стегната, приятна на вид, но в никакъв случай не бе страхотна красавица. Ако някой я попиташе коя е най-хубавата част от тялото й, тя би отговорила, че това е мозъкът й.

Тъй като беше ужасно горещо, Джилиън си облече рокля с презрамки — всъщност това беше единствената рокля, която си беше донесла. Освен полата и блузата, с които бе пътувала, гардеробът й се стоеше от здрави платнени панталони, ризи и ботуши.

Докато пътуваха с таксито през Манаус, тя се възхищаваше от красотата на града. Много съжаляваше, че няма възможност да го разгледа, но винаги ставаше така. Все не й оставаше достатъчно време за съвременните градове; миналото, древните селища, гробниците и разкопките бяха истинското й призвание. Тя искаше да възстанови миналото по отломките му, за да разбере как са живели някогашните хора, но също така, и за да проумее как човечеството е достигнало настоящия си етап на развитие. Според нея задачата на археологията бе да проследи пътя на хората от миналото към бъдещето и да открие как и защо са се променяли те през хилядолетията. Бе готова цял живот да се труди неуморно, за да даде своя скромен принос в разгадаването на тази най-голяма от всички тайни.

Заведението, в което я въведоха Рик и Кейтс, не беше шикозно, но не беше и вертеп. Джилиън смело прекрачи прага и забеляза, че мъжете, насядали на бара, се извърнаха, за да я изгледат изпод полуспуснатите си клепачи. Никога не би влязла сама в подобно заведение. Вътре царяха мрак и благословена прохлада, носеше се приглушеният шум от много гласове. Миризма на алкохол, цигари и пот кръжеше на вълма, разсичани от перките на двата вентилатора.

Рик и Кейтс я обградиха от двете страни и я поведоха към една маса до стената, където самотен, сякаш полузаспал мъж седеше пред отворена бутилка уиски. Клепачите му бяха полуспуснати, но Джилиън долови стоманени отблясъци в очите му. Щом се доближиха до масата, мъжът изрита един стол и й хвърли поглед, който си приличаше с погледите на останалите мъже, колкото акулата и пъстървата. Онези на бара може и да си бяха помислили това-онова по адрес на Джилиън, ала бяха запазили разсъжденията за себе си. Този тук вече я беше съблякъл и обладал, без да му пука от нейното мнение по въпроса.

— Здравейте, сладурчета — проточено ги приветства той. — Що не вземете да седнете при мен? — рече той и кимна към стола, който току-що беше изритал.

Джилиън не можа да определи цвета на очите му на слабата светлина, но във всеки случаи не бяха нито сини, нито зелени. Лицето му бе силно загоряло, но явно личеше, че е току-що обръснат. Косата му беше тъмна и доста дълга, покриваше яката на ризата му и стигаше почти до раменете. Дрехите му бяха чисти, ала смачкани и доста износени; изобщо приличаше на човек, на който не му пука с какво е облечен.

Без да й мигне окото, Джилиън небрежно придърпа един стол и се настани на масата. Не искаше да се издава, че нахалният му поглед я е притеснил.