Томас Харис - Мълчанието на агнетата

Не и се стоеше дълго в тази баня. Огледа се в двете посоки и се гмурна вътре за въжето. Огромна вана, пълна почти догоре с червеникаво-виолетов втвърден гипс. От него стърчеше ръка до китката, потъмняла и съсухрена, с лакирани розови нокти. На китката — елегантен часовник. Старлинг виждаше всичко едновременно — въжето, ваната, ръката, часовника.

Пълзенето на миниатюрната секундна стрелка, подобно на насекомо, бе последното нещо, което видя, преди да изгаснат светлините.

Сърцето и биеше така, че раздрусваше гръдния кош и ръцете и. Замаяна от мрака, усети нужда да докосне нещо. Ръба на ваната. Трябва да излезе оттук. Ако той дойде, няма зад какво да се скрие. „Исусе Христе, излизай. Наведи се ниско и право в коридора. Всички лампи ли са изгасени? Всички. Сигурно е отвъртял главния бушон, къде ли е кутията? Къде ли се намира кутията с бушоните? До стълбите. Много често до стълбите. Ако е така, той ще се зададе оттам. Но ще бъде между мен и Катрин.“ Катрин Мартин отново се развика.

Да чака тук? Докога? Той може да е изчезнал. Откъде да знае със сигурност, че не идва подкрепление? „В най-скоро време ще се сетят, че ме няма. Да, но чак довечера. Стълбите са по посока на писъците. Решавай сега.“ Тя тръгна безшумно, като едва докосваше с рамо стената, едната ръка протегната напред, пистолетът на височината на кръста, близо до нея в тясното коридорче. Сега влезе в работната стая. Усети как пространството се разшири пред нея. Голяма стая. Зае позата за стрелба — сгънати колене, пистолетът стиснат с две ръце. Така знаеш точно къде е пистолетът — малко под линията на очите спри, ослушай се. Глава, тяло и ръце се извръщат едновременно, като оръдейна кула на танк. Спри, ослушай се.

В непрогледния мрак съскане на парни тръби, капене на вода.

Козя миризма тежко я удари в ноздрите.

Катрин пищеше.

Господин Гъм, надянал инфрачервените очила, се беше облегнал на стената. Нямаше опасност тя да се блъсне в него — помежду им беше масата. Освети я от горе до долу с инфрачервеното си фенерче. Прекалено слаба, за да му бъде полезна. Спомни си косата и обаче — фантастична. Работа за една минута. Още сега може да я свлече и да си я надене. После ще се наведе над кладенеца с косата на главата си и ще извика на онова долу: „Куку!“ Много се забавляваше, като я гледаше как се промъква пипнешком. Сега бедрото и се опря в мивката и тя се запридвижва бавно по посока на писъците, протегнала пистолета. Щеше да е забавно да я преследва по-дълго време — никога досега не го беше правил с въоръжен екземпляр. Колко би било забавно! Но нямаше време за това. Жалко.

Изстрел в лицето ще е приятна и лесна работа от два метра разстояние.

Той щракна ударника на „Питона“, докато го вдигаше нагоре. Щрак-щрак и фигурата се размаза, разцъфна, разцъфна зелена в неговото полезрение, а пистолетът подскочи в ръката му и подът го удари болезнено в гърба. Фенерчето му беше включено и той видя тавана. Старлинг на пода до вратата, заслепена от просвятъците на изстрелите, със звънтящи уши, оглушала от гърмежите. Тя стреля четири пъти. Два и още два. Той — веднъж. Лежеше неподвижна. Да тръгне ли, докато той още не чува?

Запъването на ударника издава звук, който е неповторим. Тя стреля по посока на звука, без да вижда нещо друго освен проблясъците от изстрелите. Сега се надяваше той да стреля в грешна посока и тя да се ориентира по неговия проблясък накъде да стреля. Слухът и се връщаше. Ушите, и продължаваха да кънтят, но вече чуваше.

Какъв беше този звук? Свистене? Като чайник, но с прекъсване. Какво е това? Прилича на дишане. Да не съм аз? Не. Дъхът и се отблъсна от пода и се върна в лицето и. Внимавай, не вдигай прах, да не кихнеш. Това е дишане. С всмукване като при рана в гърдите. Той е ранен в гърдите. Бяха я учили как да запечатва такава рана, как да сложи нещо отгоре и — мушама, найлонов плик, важното да е въздухонепроницаемо — и плътно да го залепи за раната. Значи го е улучила в гърдите. Какво да прави сега? Ще чака. Ще чака да му изтече кръвта. Ще чака.

Бузата я болеше. Не я докосна. Не искаше да изцапа ръцете си, ако кърви.

Откъм кладенеца се понесоха нови стенания. Катрин говореше нещо, плачеше. Старлинг трябваше да чака. Не можеше да откликне. Не можеше нито да говори, нито да шава.

Невидимата светлина на господин Гъм шареше по тавана. Той се опита да я отмести, но не можа, не можеше да помръдне и главата си. Огромна малайзийска Лунна пеперуда мина досами тавана, в снопа инфрачервени лъчи, спусна се, завъртя се в кръг, осветена от фенера. Пулсиращите сенки на крилете и, огромни на фона на тавана, бяха видими единствено за господин Гъм.