Томас Харис - Мълчанието на агнетата

Не си тръгваше. Той нагласи прожектора. Не си тръгваше. Долу в кладенеца онова каза нещо, на което той не обърна внимание. Звънецът дрънчеше, стържеше. Този, който го натискаше, се бе облегнал на него и не го пускаше.

Най-добре да се качи и да надзърне да види кой е. „Питонът“ с дългото дуло не се побра в джоба на халата. Остави го върху масата в работната стая.

Беше преполовил стълбите, когато звънецът млъкна. Изчака няколко мига. Тишина. Реши все пак да погледне.

Когато прекосяваше кухнята, гръмко почукване по задната врата го накара да подскочи. В килера до черния вход имаше пушка. Знаеше, че е заредена.

Вратата към мазето беше затворена, а това означаваше, че никой няма да чуе крясъците на онова нещо долу в кладенеца, колкото и да се дере. Знаеше го със сигурност.

Втори удар по вратата. Той я отвори едва-едва, без да маха предпазната верига.

— Звъних отпред, но никой не ми отвори — каза Кларис Старлинг. — Търся някой от роднините на госпожа Липман. Можете ли да ми помогнете?

— Не живеят тук — отговори господин Гъм и затвори вратата. Вече слизаше пак по стълбите, когато ударите се възобновиха, бяха дори по-силни.

Отвори, без да маха веригата.

Младата жена му показа служебна карта на ФБР.

— Извинявайте, но трябва да поговоря с вас. Търся близките на госпожа Липман. Знам, че е живяла тук. Много моля за ми помогнете.

— Госпожа Липман умря преди години. Не знам да е имала роднини.

— А кой е адвокатът и или може би бившият и счетоводител? Някой, който пази деловите и архиви. Познавахте ли я?

— Слабо. Какъв е проблемът?

— Разследвам убийството на Фредерика Бимел. А вие кой сте, извинете?

— Името ми е Джак Гордън.

— Познавахте ли Фредерика Бимел, когато е работела за госпожа Липман?

— Не. Да не е онова огромно дебело момиче? Мисля, че съм я виждал, но не съм сигурен. Извинете, че не бях много любезен, но… бях заспал. Госпожа Липман имаше адвокат. Може би пазя визитната му картичка, ще се опитам да я намеря. Бихте ли влезли за малко? Краката ми замръзнаха, а и котката само това чака, за да се измъкне. Ще изскочи навън и после не мога да я настигна.

Той отиде при секретера в ъгъла на кухнята, отметна капака и започна да рови в едно чекмедже. Старлинг пристъпи вътре в стаята и извади от чантата си бележник.

— Ужасна история — продължи той, докато търсеше. — Косата ми настръхва, като си помисля. На път ли сте да заловите убиеца?

— Още не, но работим по случая. Господин Гордън, вие ли живеете тук след смъртта на госпожа Липман?

— Да.

Гъм се наведе над секретера, с гръб към Старлинг. Отвори второ чекмедже и заровичка из него.

— А не открихте ли някакви документи? Нещо от деловите и архиви?

— Не, нищичко. Федералното бюро има ли някого предвид? Защото местната полиция е гола вода. Има ли описание на човека, отпечатъци от пръстите му?

От гънките отзад на халата му изпълзя една Мъртвешка глава. Застана в центъра на гърба, където е сърцето, и разпери криле.

Старлинг пусна бележника обратно в чантата си.

Господин Гъм! Слава богу, че палтото ми е разкопчано. Трябва да се измъкна оттук, да намеря телефон. Не. Той знае, че съм от ФБР. Ако го изпусна от погледа си, веднага ще я убие. Какво каза Бъроус? Намерят ли го, незабавно ще атакуват. Неговият телефон. Не го виждам. Не е тук, питай го къде е. Свържи се, а сетне го накарай да легне по лице и чакай подкрепление от полицията. Действувай! Той се обръща.

— Ето го номера му — каза господин Гъм. В ръката си държеше визитна картичка.

Да я вземе ли? Не.

— Благодаря, господин Гордън. Имате ли телефон, от който да се обадя?

Докато оставяше картичката на масата, пеперудата хвръкна. Литна иззад гърба му, покрай главата му и кацна между двамата, на шкафа над мивката.

Той я погледна. Когато обаче тя не погледна пеперудата, когато нито за миг не отмести очи от лицето му, той разбра.

Погледите им се срещнаха — и двамата разбраха.

Господин Гъм леко наклони глава на една страна. Усмихна се.

— Имам безжичен телефон в килера. Ще ви го донеса.

Не! Действувай! Тя посегна към пистолета с едно светкавично плавно движение, репетирано хиляди пъти, и той се оказа там, където му беше мястото. Стойка за стрелба, пистолетът уловен с двете ръце, светът сведен до дулото и центъра на гърдите му.

— Стой, не мърдай!

Той сви устни.

— Ръцете бавно нагоре!

Изведи го навън, внимавай масата да е между вас. Да излезе отпред, да легне с лице в средата на улицата, приготви си служебната значка.