Томас Харис - Мълчанието на агнетата

— Не. Ако е имала мъж, щях да знам, вярвайте ми. Не е имала мъж.

— Възможно ли е все пак да е имала приятел и на никой да не е казала за него?

— Защо да не каже?

— За да не и се присмиват например.

— Ние ли да и се присмиваме? Искате да кажете, защото преди… Заради педала от училище? — Стейси пламна. — Не. Ние никога де сме се подигравали злобно. Аз просто… Тя не се… Всички бяха, нали разбирате… внимателни, когато той загина.

— А работехте ли заедно с Фредерика, Стейси?

— Лятно време като ученички тя, аз, Пам Малавези и Джаронда Аскю работехме заедно в един тукашен магазин. После ние с Пам отидохме в „Ричардс“ да проверим дали нямат нужда от продавачки, все пак там продават страхотни дрехи, и те първо ме взеха мен, след това и Пам. Пам каза на Фредерика и тя да отиде, защото имаха нужда от още едно момиче, и госпожа Бърдин, управителката, като започна: „Ами, Фредерика, ние наистина имаме нужда, но нали разбираш, това трябва да е някой, с когото клиентите да могат да се отъждествяват, който да им дава съвети как да се обличат. Така че, ако се стегнеш и отслабнеш, непременно ела пак и аз ще те взема на работа. Засега обаче, ако искаш да се заемеш с поправките по дрехите, ще видя какво можеш и ще те препоръчам на госпожа Липман.“ Госпожа Бърдин говори с един такъв мазен-мазен глас, та човек не може веднага да я разбере каква е мръсница.

— Значи Фредерика работеше в ателието за поправки на „Ричардс“, където и ти си работела?

— Много и беше обидно, но прие. Старата госпожа Липман правеше всички поправки. Бизнесът си беше неин и работа колкото искаш, не можеше да се справя сама, та Фредерика се зае да и помага. Всъщност работеше за нея. Госпожа Липман шиеше на всички. След като се оттегли от бизнеса, Фредерика продължи да шие. Само това правеше. По обяд се чакахме трите — аз, тя и Пам, — отивахме да обядваме у Пам и там гледахме някой любовен сериал по телевизията, а Фредерика си носеше шиене и постоянно боцкаше нещо в скута си.

— Случвало ли се е Фредерика да взема на някого мерките в магазина? Срещала ли се е с клиенти или с доставчици на едро?

— Случвало се е, но много рядко. Аз не ходех всеки ден на работа, та не знам.

— Госпожа Бърдин всеки ден ли беше там? Може би тя ще ми каже.

— Може, не знам.

— Да е споменавала Фредерика, че е изпълнявала поръчки за някой магазин в Чикаго или Калъмет Сити, например подплата за кожени дрехи?

— Не знам. Госпожа Липман може да е имала такива поръчки.

— А къде е госпожа Липман? Искам да поговоря с нея.

— Тя почина. След като се оттегли от бизнеса, замина за Флорида и там починала, Фредерика ми каза. Аз изобщо не я познавах, двамата със Скип понякога вземахме Фредерика оттам, ако имаше много дрехи за носене. Поговорете с роднините и, ако искате. Ще ви напиша адреса.

Всичко това бе толкова досадно! В момент, когато Старлинг изгаряше за новини от Калъмет Сити. Времето на полета бе изтекло. Отрядът сигурно вече се беше приземил. Тя се премести, за да не вижда часовника, и продължи:

— Стейси, откъде си купуваше Фредерика дрехите, откъде са онези огромни анцузи „Хера“?

— Тя почти всичко сама си шиеше. А пуловерите сигурно е купила от „Ричардс“. Нали излезе модата на огромните пуловери, дето се носеха с чорапогащи и нищо друго? Тогава започнаха да ги продават навсякъде. А в „Ричардс“ и правеха намаление, защото шиеше за тях.

— Да е купувала дрехи от магазин за пълни жени?

— Навсякъде сме влизали да видим какво има, нали знаете? Ходехме и в „Жена и половина“, оттам Фредерика черпеше идеи.

— Някой да е влизал и да ви е закачал в тези магазини? Фредерика да е споменавала, че някой я следи?

Стейси впери за миг поглед в тавана, сетне поклати глава.

— Стейси, а идвали ли са в „Ричардс“ травестити? Или може би мъже, които купуват големи размери женски дрехи? Попадала ли си на такива?

— Не. Със Скип веднъж видяхме един такъв в Кълъмбъс, в някакъв бар.

— Фредерика беше ли с вас?

— Ами! Ние бяхме там, такова… за уикенда.

— Би ли ми написала на листче в кои магазини за пълни жени сте ходили с Фредерика? Спомняш ли си ги всичките?

— Само тук или и в Кълъмбъс?

— И в Кълъмбъс. Напиши и адреса на „Ричардс“, искам да поговоря с госпожа Бърдин.

— Дадено. Сигурно е много хубаво да работи човек за ФБР?

— Според мен — да.

— Много пътувате, нали? Имам предвид по-хубави места оттук.

— Случва се.

— И сигурно всеки ден трябва да изглеждате добре?

— Ами да. Деловият вид е много важен.