Хари Харисън - Стоманения плъх

Сферите падаха и избухваха навсякъде около мен, изпускайки отровния си газ. Когато първите войници започнаха да се гърчат и падат на земята, оставих чантата в скута си. Успях да издърпам предпазния колан точно в момента, в който капо димонте залитна и се строполи върху трупа на мъртвия си враг.

Ноздрите ми вече смъдяха, когато заключих токата на колана върху торбата така, че да стои плътно до мен. И това беше единственото, което можех да направя.

Дробовете ми започваха да горят и аз отправих последен, продължителен поглед из двора. Изпитвах силното усещане, че за последен път виждам Спиовенте.

— Успешно избавление! — извиках аз към вече неподвижните тела и изпуснах въздуха от гърдите си. После вдишах…

Бях в съзнание, знаех това. Усещах нещо меко под гърба си и над затворените ми клепачи струеше светлина. Страхувах се да ги отворя — спомнях си убийственото главоболие, последвало предишното ми обгазяване. С тази мисъл се свих и помръднах глава.

И не изпитах нищо. Насърчен от този малък експеримент, съвсем мъничко отворих едното си око. Пак нищо. Премигнах на силната светлина, но нямаше болка, абсолютно никаква болка.

— Друг вид газ, много ви благодаря — без да се обръщам конкретно към никого казах аз и широко отворих очи.

Малка стая, заоблени метални стени, тясна койка под мен. Дори последното, което бях видял, да не бе висящият над мен космически кораб, щях да се сетя. Бяха ме взели на борда. Но къде бяха всичките ми пари? Бързо се огледах, но естествено не открих нищо. Рязкото движение на главата ми предизвика замайване, така че се отпуснах назад на койката си и гласно простенах от самосъжаление.

— Изпий това. То ще ликвидира последствията от газа.

Отново отворих очи и видях едрия мъж, който тъкмо затваряше вратата зад себе си. Носеше някаква униформа с многобройни златни копчета и нашивки, от онези, които толкова допадат на военните. Подаваше ми пластмасова чаша, която предпазливо поех и подуших.

— Имахме достатъчно време да те отровим или убием, докато беше в безсъзнание — рече той.

Необорим довод. Пресуших горчивата течност и мигновено се почувствах по-добре.

— Откраднали сте парите ми — казах аз в момента, в който мъжът беше понечил да заговори.

— Парите ти са на сигурно място…

— Ще бъдат на сигурно място единствено в ръцете ми. Както когато сте ме намерили, завързани за тялото ми. Онзи, който ги е взел, е крадец.

— Ти ли приказваш за кражби! — изръмжа мъжът. — Навярно самият ти си ги откраднал.

— Докажете го! Твърдя, че съм положил много труд за тези пари, и не възнамерявам да ми ги отнемат за пенсионно осигуряване на вдовиците от космическата война…

— Достатъчно. Не съм дошъл тук да разговаряме за нещастните ти грошове. Те ще бъдат депозирани в галактическата банка…

— При какъв курс? И каква лихва ще носят?

Вече го бях ядосал достатъчно.

— Стига. Навлякъл си си огромни неприятности и имаш много да обясняваш. Проф. Лъстиг ми съобщи, че се казваш Джим. Как е цялото ти име и откъде идваш?

— Казвам се Джим Никсън и съм от Вения.

— Няма да стигнем доникъде, ако продължаваш с тези лъжи. Казваш се Джеймс ди Гриз и си избягал затворник от Бит О’Хевън.

Е, както можете да си представите, думите му ме накараха да премигам. Който и да беше този човек, той притежаваше страхотна разузнавателна мрежа. Виждах, че вече не си играя с аматьорската група на професорите. Те бяха извикали професионалистите. И сега мъжът ми подхвърляше тази топка, за да ме извади от равновесие и да ме накара да се разприказвам. Само че на мен тия не ми минаваха. Мислено превключих скорост, седнах на леглото, за да мога да го гледам в очите, и спокойно отвърнах:

— Още не сме се запознали.

Гневът му се бе стопил и той беше толкова спокоен, колкото и аз. Обърна се и натисна някакъв бутон на стената, в резултат на което се появи сгъваем стол. Той седна и кръстоса крака.

— Капитан Варод от флота на Съюза. Специалист съм по планетарни довършителни операции. Готов ли си да отговориш на въпросите ми?

— Да, ако се редуваме да задаваме въпросите. Къде се намираме?

— На тринайсетина светлинни години от Спиовенте, което предполагам ще те зарадва.

— Така е.

— Сега е мой ред. Как стигна до тази планета?

— На борда на вениански товарен кораб, който пренасяше контрабандно оръжие за вече покойния капо Докия.

Това веднага привлече вниманието му. Той се наведе напред.

— Кой беше капитан на товарния кораб?