Хари Харисън: Стоманения плъх

На двора имаше стражи, но те изобщо не ме забелязаха, когато се мушнах в плевника. Включих резервните фарове на колата, които ми осигуряваха повече от достатъчно светлина, за да мога да виждам. Отворих багажното отделение отдолу и напъхах там чантата с парите. Когато го затворих, ме обзе огромно облекчение. Мислено извадих още един топ. Партията шах вървеше според плана и матът ясно се виждаше напред.

— А сега, Джим — посъветвах се аз, — време е да си легнеш и да поспиш. Утре ще е изключително натоварен ден.

Мърморех, размахвах ръце и се въртях, но дразнителят упорстваше. Накрая мрачно отворих очи и изръмжах на Дренг, който разтърсваше рамото ми. Той уплашено отстъпи назад.

— Не ме бий, господарю. Правя само това, което ми нареди. Време е да се събудиш, защото войската вече се събира на двора.

Изръмжах нещо несвързано и това ме накара да се закашлям. В същия момент пред мен се появи чаша и аз отпих голяма глътка студена вода, после отново се отпуснах на койката. Не за първи път одобрявах системата на ординареца си. Но бях уморен, утрепан, изтощен. Даже младежката издръжливост може да бъде разклатена от трудностите. Бързо разтърсих глава, после се приповдигнах на лакти, ядосан на себе си за този кратък миг на самосъжаление.

— Върви, добри ми Дренг — наредих му аз, — и ми намери храна, за да задоволя тези гладни клетки. И нещо за пиене, тъй като алкохолът е единственият стимулант, който, изглежда, имат тези туземци.

На двора плиснах върху главата си студена вода, което ме накара да се задъхам. Докато бършех лицето си, на ясната звездна светлина видях редиците войници, на които раздаваха амуниции. Великото приключение скоро щеше да започне. Когато се върнах, Дренг ме чакаше. Седнах на койката си и изядох отвратителната закуска от пържен боб, прокаран с малко от унищожителното им вино. Използвах паузите между две поредни натъпквания на устата си, за да говоря, защото това щеше да е последният миг, в който оставах насаме с ординареца си.

— Дренг, военната ти кариера скоро ще свърши.

— Не ме убивай, господарю!

— Военната ти кариера, идиот такъв, не животът ти. Тази нощ ти е последна на служба и на сутринта ще си вкъщи със заплатата си. Къде крие парите си старият ти баща?

— Ние сме прекалено бедни, за да имаме каквито и да е грошове.

— Сигурен съм в това. Но ако имаше, къде щеше да ги пази?

Това беше сложен проблем и той дълбоко се замисли над него, докато дъвчех и преглъщах. Най-после отговори:

— Да ги зарови под огнището! Спомням си, че веднъж направи така. Всички заравят парите си под огнището, така не могат да бъдат намерени.

— Страхотно. Точно така със сигурност могат да бъдат намерени. Ще трябва да се погрижиш по-добре за състоянието си.

— Дренг няма никакво състояние.

— Дренг ще има такова още преди слънцето да изгрее. Тогава ще ти платя. Върви си вкъщи и намери две дървета близо до дома си. Опъни между тях въже. После изкопай дупка точно по средата на въжето. Зарови парите там — където ще можеш да ги намериш, щом ти потрябват. И вади само по няколко монети едновременно. Разбра ли това?

Той ентусиазирано кимна.

— Две дървета, по средата. Никога преди не съм чувал за нещо такова!

— Потресаваща идея, знам — въздъхнах аз. Със сигурност имаше много неща, за които не беше чувал. — Да вървим. Искам да бъдеш огняр на моята огнена колесница.

Изправих се на крака и тръгнах към плевника. Сега, когато войската бе строена и готова, офицерите най-после започнаха да се появяват, като се почесваха и прозяваха начело с техния капо. Нямах много време. Дренг се качи на колата зад мен и изпищя от страх, когато включих фаровете.

— Демонско осветление! Призрачни светлини! Сигурен знак за смърт!

Той обгърна с ръце гърдите си и изглеждаше готов да издъхне. Силно го разтърсих.

— Акумулатори! — извиках аз. — Дар от науката, който този тъп свят не притежава. Хайде, стига си крякал, а си отвори торбата.

Той забрави всякакви мисли за смърт и очите му изскочиха от орбитите си, когато насипах сребърни и златни грошове в кожената му чанта. Това беше състояние, което щеше да промени целия му живот към по-добро, така че присъствието ми тук бе извършило поне едно добро дело.

— Какво правите там горе?

Беше капо Димонте, който ни гледаше подозрително отдолу.

— Просто подготвяме двигателите, ваше сиятелство.

— Махни този ординарец, качвам се.

Махнах с ръка на облещилия се Дренг да се премести в задната част на колата и капото се качи при мен.