Хари Харисън: Стоманения плъх

Той кимна.

— Чудесно. Когато всички се хвърлят напред, ти трябва да останеш там. Веднага щом всички изчезнат и никой не те гледа, изчезваш и ти. Обратно в гората, прибираш се вкъщи и се спотайваш, докато суматохата утихне. После си брой парите и си живей щастливо во веки веков.

— Тогава — значи повече няма да съм ваш ординарец?

— Точно така. Уволнен си от армията с почести.

Той падна на колене и сграбчи ръката ми, но преди да успее да каже каквото и да е, аз допрях показалец до устните му.

— Ти бе добър ординарец. Сега ще бъдеш добър цивилен. Тръгвай!

Наблюдавах отдалечаването му, докато не потъна в мрака. Тъп, но лоялен. И единственият приятел, който имах на тази ужасна планета. Единственото, което исках! Сега, когато Офицера…

За щастие болезненият ход на мислите ми беше прекъснат от капото, който се покатери обратно на седалката си. Последваха го въоръжени войници, които покриха горната част на колата. Димонте вдигна очи към небето.

— Появяват се първите проблясъци. Скоро ще се зазори. Тогава ще започнем.

След това трябваше само да чакаме. Напрежението във въздуха бе толкова тежко, че затрудняваше дишането. От мрака започнаха да се очертават неясни фигури с едно и също мрачно изражение на лицето.

Съсредоточих се върху онова, което ставаше около завоя, и си спомних момента, когато двамата с Дренг стояхме там. Как бяхме наблюдавали и чакали. Заключената порта на крепостта, вдигнатият мост, картина, която ставаше все по-ясна с изгряването на слънцето. Иззад дебелите стени се издигаше дим от готварски огньове. После се размърдваха войниците и часовоите се сменяха. Най-после портата се отключваше и мостът се спускаше. И сега? Щяха ли да следват същия обичаен порядък? В противен случай войската ни скоро щеше да бъде разкрита.

— Сигналът! — каза капото, като заби лакът дълбоко в ребрата ми.

Не се беше налагало да го прави. Бях видял войника да маха в мига, в който се появи. Кракът ми вече бе на газта и ние се понесохме напред. Покрай завоя на пътя, подскачайки по коловозите, после право напред към входа на крепостта.

Стражите вдигнаха поглед и зяпнаха, когато ни видяха да летим към тях. Робите, които теглеха каруцата, също ни забелязаха и замръзнаха на място.

После започнаха виковете. Мостът заскърца, когато се опитаха да го вдигнат, но каруцата с робите все още беше върху него. Настъпи суматоха и всяка секунда загубено от тях време ни приближаваше към целта. Най-после те се сетиха да изтеглят каруцата обратно през портата, но бе прекалено късно.

Вече бяхме стигнали. Предните колела се блъснаха в моста и ние отскочихме във въздуха, падайки обратно с ужасен трясък. Когато заорахме в каруцата, натиснах спирачката. Роби и стражи се мятаха в рова, за да се спасят, докато ние спирахме на портата.

— В името на капо Димонте, парите и Господ! — извика капото и се хвърли в атака.

Другите го последваха и скочиха на моста, а после се затичаха през портата.

Разнасяха се викове и крясъци, чуваха се гърмежи. Иззад мен се усилваше ревът на останалата част от атакуващата войска. Видях, че капото и хората му се бият зад портата и че се бяха справили с войниците, които се опитваха да вдигнат моста. Това, разбира се, нямаше да е възможно поради огромната тежест на колата върху него. Именно в това се състоеше прелестта и простотата на плана ми. Щом пристигнех тук, мостът трябваше да остане спуснат. Едва сега подкарах машината напред, така че да освободя пътя към портата на останалата част от войската.

Битката за крепостта на капо Докия започна.

Това беше мълниеносна атака, която наистина се оказа изненада. Нашата войска мина по подвижния мост и влезе в крепостта още докато войниците на капо Докия се появяваха от жилищните си помещения. Стражите на стената се сражаваха яростно, но враговете им бяха по-многобройни.

За да увелича суматохата, аз включих звуковите ефекти, овесих се на въжето на свирката и нападнах защитниците, които се опитваха да се организират. Към мен бяха изстреляни няколко куршума, но повечето от войниците се метнаха настрани и се хвърлиха да бягат. Завъртях се наоколо и видях, че битката се развива наистина много добре.

Защитниците на крепостта вдигаха ръце и се предаваха. Превъзхождани по численост още от самото начало и не особено мотивирани да се бият за капото, както вече ни бяха казали, те искаха само да си спасят кожите. Близо до вътрешната порта група офицери проявяваха по-висок боен дух и там се водеше яростно сражение. Но един по един те бяха посечени или принудени да се предадат. Двама от тях се затичаха към сградата, но тежката врата се затръшна пред носа им.