Хари Харисън - Стоманения плъх

— Донесете факли! — извика капо Димонте. — Ще изгоним с дим тези педерасти!

Битката завърши толкова бързо, колкото бе започнала. Портата, стените и дворът бяха в наши ръце. Купчините трупове показваха жестокостта на краткото стълкновение. Роби трепереха от страх, притиснали се до стените, а предалите се войници бяха отведени. В ръцете на защитниците оставаше само централната сграда. Капо Димонте знаеше точно какво да направи, за да реши този проблем. Той размаха димящата факла над главата си и високо извика:

— Добре, Докия, дебела крастава жаба такава, това е краят ти. Излез и се бий като мъж, червей такъв, или ще изгориш вътре. И ще изгориш заедно с всичките си хора — жени, деца, кучета, плъхове и гълъби, които са останали там с теб. Излез и се бий, гад мръсен, или остани вътре и ще бъдеш изпечен като парче месо!

Отвътре прозвуча изстрел и в камъните в краката на капото се търкулна куршум. Той размаха окървавената си сабя и нашите войници отвърнаха с пушечен залп. Куршумите отскачаха от камъните, забиваха се в заключената врата и проникваха вътре през прозорците. Когато стрелбата престана, от сградата се чуха остри крясъци.

— Това беше само предупреждение! — извика капо Димонте. — Аз не воювам с жени или с добри войници, които се предават. Сложете оръжие и ще бъдете свободни. В противен случай ще изгорите живи. Искам само едно — онази свиня Докия. Чуваш ли това, Докия, простак, свиня, червей…

И продължи така, като все повече се разгорещяваше. Факлата пращеше и димеше, а от сградата се разнасяха приглушени викове и шум от боричкане.

После вратата рязко се отвори и по стълбите надолу се затъркаля капо Докия. Беше бос, полуоблечен, но стискаше сабята си в ръка.

При вида на врага си капо Димонте загуби и малкото хладнокръвие, което му бе останало. Той нададе яростен вой и се хвърли напред. Докия се изправи на крака. Лицето му беше окървавено, но вдигна сабята си в отбрана.

Зрелището си заслужаваше. Наблюдавахме го всички наоколо. Докато двамата водачи се биеха, настъпи необявено примирие. Войниците оставиха оръжията си и от всички прозорци на сградата се надвесиха лица. Излязох от мястото си и застанах отпред на колата, откъдето можех да гледам боя.

Двамата си подхождаха — и по ярост, и по майсторство. Сабята на Димонте спря във вдигнатото за защита оръжие на Докия. Той парира, после сам атакува, но Димонте бе отстъпил назад. Звънките удари на стомана в стомана продължиха, подсилвани от сумтене и ругатни.

Те скачаха насам-натам по каменната настилка на двора и размахваха сабите си така, като че ли от това зависеше животът им. Което, разбира се, си бе самата истина. Биеха се доста примитивно — само нанасяне на удари и париране — но затова пък наистина ожесточено. Когато Димонте за първи път успя да нарани противника си, Докия нададе вик и ризата му бързо се покри с кръв.

Това беше началото на края. Димонте бе по-силен и по-бесен, ентусиазиран от лесната победа. Ако Докия пиеше толкова много, колкото ни бяха казали, освен с врага си той трябваше да се бори и с махмурлука си. Димонте започна да го притиска все повече и повече, безжалостно нанасяше удари и караше другия капо да отстъпва през двора. Докато гърбът му не се опря в стената на сградата и нямаше къде повече да бяга. Димонте разби защитата му, удари го по брадичката с дръжката на сабята си и после го обезоръжи с бясно завъртане на острието.

Силата на гнева му изпари всичките му планове за садистични мъчения. Той вдигна сабята си и замахна надолу.

Гледката на острата стомана, врязала се в гърлото на Докия, не беше приятна. Догади ми се и аз се извърнах. Точно когато слънцето се скри зад някаква сянка.

Един от войниците вдигна очи нагоре, после друг — и всички зяпнаха. Аз също погледнах. Само че за разлика от тях знаех какво точно виждам.

Огромният блестящ силует на космически кораб клас „Д“, съоръжен с атмосферен антигравитатор. Многотонната маса на кораба се носеше над двора леко като перце и после спря на място без никакви усилия. За да увисне в безмълвна заплаха над главите ни.

Обърнах се и се хвърлих към пулта за управление. Нямаше нито време, нито начин да избягам. Когато първите сребристи сфери започнаха да падат от кораба, аз тършувах в багажното отделение. Отправих им ужасен поглед, после дълбоко си поех дъх и го задържах, докато отварях вратата на отделението и пъхах ръката си вътре. Измъкнах кожената торба и седнах обратно на седалката на шофьора.