Хари Харисън - Стоманения плъх

— Вашето присъствие е голяма чест за мен, капо.

— Дяволски вярно. Аз ще се возя, докато войниците ми вървят. Хайде, изкарай това нещо навън.

Разузнавачите вече бяха тръгнали напред, когато минахме по подвижния мост и пътя над езерото. Основната част от войската се движеше зад нас с решителна готовност, въпреки ранния час. По време на нападението войните бяха загубили част от ценностите и вещите си — дори ординарците си. Сега всички копнееха за реванш и плячка.

— Капо Докия трябва да бъде заловен жив — изведнъж каза капо Димонте. Понечих да отговоря, но разбрах, че той се обръща само към себе си. — Завързан и безпомощен, докаран в крепостта ми. Първо малко дране, точно колкото кожата му да стане панделка за шапка. После може би ослепяване. Не, не веднага. Трябва да вижда какво става с него…

Тирадата му продължи, но аз престанах да му обръщам внимание. Имах си собствени мисли, и дори известни съжаления. Когато убиха Офицера, гневът ми бе замъглил ясната ми преценка. Сега всички извинения отпаднаха — отправях се на тази експедиция единствено за реванш. И не можех да твърдя, че го правя в памет на Офицера, защото той сериозно би се противопоставил на постъпката ми. Но сега беше прекалено късно да се отказвам. Авантюрата бе започнала и ние бяхме изминали голяма част от пътя.

— Спри това нещо! — изведнъж заповяда капото и аз натиснах спирачката.

На пътя пред нас чакаше тъмна групичка хора — нашите избързали разузнавачи. Капото скочи на земята и аз се надвесих навън, за да видя какво става. Разузнавачите водеха човек, чиито ръце бяха завързани зад гърба му.

— Какво става? — попита капото.

— Заварихме го да наблюдава пътя, ваше превъзходителство. Хванахме го, преди да успее да избяга.

— Кой е той?

— Войник, казва се Палек. Познавам го, служил съм с него по време на южната кампания.

Капото отиде при пленника, приближи лицето си до неговото и изръмжа.

— Ти си мой, Палек. Здраво завързан.

— Да.

— При капо Докия ли служиш?

— Да. Получавам заплатата си от него.

— И отдавна си я изхарчил за вино. Искаш ли да служиш при мен?

— Да.

— Освободете го. Баркъс, сребърен грош за този човек.

Тези наемници се биеха добре, но съвсем лесно сменяха страната си. И защо не? Караниците между капосите им бяха безразлични. Щом Палек взе монетата, те му върнаха оръжието.

— Говори, Палек — заповяда капото. — Сега си мой лоялен войник, който взима заплатата си от мен. Но преди си служил при капо Докия. Разкажи ми за плановете му.

— Добре. Тук няма тайни. Той знае, че армията ви е непокътната и че веднага щом можете, ще тръгнете след него. Някои от нас бяха пратени да наблюдават пътищата, но той смята, че няма да нападнете още известно време. Постоянно е пиян, което е признак, че не очаква битка.

— Ще пронижа корема му със сабята си, за да изтекат виното и червата му! — Капото с мъка прекъсна мечтите си и се насили да се върне в действителността. — Ами войската му? Ще се бие ли?

— Да, току-що им платиха. Но не го обичат много и веднага щом загубят битката, ще преминат на твоя страна.

— Толкова по-добре. Войската да се строи, разузнавачите напред, ти запали тази машина.

Последната заповед бе насочена към мен и той се покатери обратно на мястото си. Включих двигателя и походът продължи. Нямаше повече изненади и ние напредвахме към вражеския лагер с ежечасни почивки. Доста преди разсъмване стигнахме при разузнавачите, които ни чакаха на пътя. Това беше мястото, което бях избрал. Крепостта на капо Докия се намираше зад следващия завой.

— Сега ще пратя съгледвачите напред — рече капото.

— Съгласен. Ординарецът ми ще им покаже точното място, където трябва да останат скрити и да наблюдават портата. — Изчаках, докато той не се отдалечи достатъчно, че да не може да ни чува, и прошепнах инструкциите си на Дренг.

— Вземи си торбата и всичките си вещи, защото няма да се връщаш обратно.

— Не ви разбирам, господарю…

— Ще разбереш, ако млъкнеш и вместо да говориш, ме изслушаш. Заведи войниците до храстите, където се крихме ние, когато се готвехме да освободим Офицера. Нали помниш мястото?

— Той е покрай изгорялото дърво оттатък хребета и…

— Чудесно, чудесно, но не е нужно да ми го описваш. Отведи войниците, както ти казах, покажи им къде да се скрият, после залегни близо до тях. Малко след разсъмване нещата ще започнат да загрубяват. Тогава няма да правиш нищо, разбери това. Недей да говориш, просто кимай.