— Добре. Но как мислиш да им попречим да затворят моста?
Докато му обяснявах, на лицето му се изписа злобна усмивка и той се развика от радост.
— Направи го! — изкрещя капото. — И ще те направя богат за цял живот. С парите на Докия, разбира се, след като заграбя хазната му.
— Вие сте самата любезност. Може ли в такъв случай да ви предложа да обявите почивка за всички в крепостта, защото ни предстои тежка нощ.
— Да, ще го направя. Веднага ще предам заповедта.
След това се измъкнах навън. Освен естествената ми загриженост за уморените тела на другарите ми, имах и друга причина да искам всички те да си легнат. Преди да си почина самият аз, трябваше да изпълня няколко важни задачи.
— Инструменти — казах на Дренг, когато го измъкнах навън. — Пили, чукове и други такива неща. Къде мога да ги намеря?
Той дълбоко заби пръст в сплъстената си коса и силно започна да се чеше, докато мислеше. Устоях на желанието да протегна ръце и да го разтърся. Вместо това изчаках, докато бавният процес не допълзя до успешния си край. Навярно драскащите по черепа нокти помагаха на мудните му синапси да функционират. Щеше да е най-добре да не преча на тази установена практика. Накрая ми отговори:
— Нямам никакви инструменти.
— Знам, мило момче. — Чух как зъбите ми проскърцват и се насилих да запазя самообладание. — Ти нямаш инструменти, но някой тук трябва да има. Кой може да е това?
— Ковачът — гордо отвърна той. — Ковачите винаги имат инструменти.
— Добро момче. А сега, би ли ме завел при този ковач?
Въпросният индивид беше омазан със сажди, космат тип в отвратително настроение. Дъхът му силно смърдеше на кисело вино.
— Разкарай се оттук, животно. Никой не пипа инструментите на Гръндж, никой.
Наистина животно! Не се наложи да се насилвам презрително да изсумтя и да изръмжа.
— Слушай, ти, мръсно парче сланина, това са инструментите на капото, не твои. И той ме прати за тях. Или ще ми ги дадеш сега, или ординарецът ми ще отиде да доведе капото. Какво ще кажеш?
Той сви юмруци и изръмжа, после започна да се колебае. Както всички останали, ковачът ме бе видял да докарвам Димонте в крепостта и знаеше, че съм негов довереник. Не можеше да поеме риска да се изправи на пътя на шефа си. Започна да подскача нагоре-надолу, да се кланя и мазни.
— Разбира се, господарю. Гръндж си знае мястото. Инструментите, естествено, вземете инструментите. Хей там, каквото поискате.
Минах покрай потното му тяло и се приближих до примитивните инструменти. Трогателно! Разритах с крак купчината, докато намеря пила, чук и метални парчета, които трябваше да свършат работа. Побутнах ги към Дренг.
— Вземи ги. А ти, Гръндж, утре сутрин можеш да допълзиш в плевника, за да си ги вземеш.
Дренг ме последва, после благоговейно зяпна при вида на парната кола.
— Затвори си устата, преди вътре да е влязла някоя муха — казах му аз и взех инструментите. — Сега ще ми трябва здрава торба или някакъв сак, горе-долу толкова голям. Намери отнякъде и ми го донеси тук. После върви в леглото, защото тази нощ няма да спиш много.
Със съответните инструменти успях бързо да свърша работата. Имах чувството, че малките разлики нямаше да са от значение и стига да се придържах близо до модела, всичко щеше да е наред. Металната обшивка до мястото на шофьора бе приблизително дебела колкото дървения ключ. Изрязах и изпилих парче от нея в желаната форма. Щеше да свърши работа.
Дренг, а надявах се и всички други, вече спяха и можех да започна операция „Трезор“. С ключа в джоба и закачената на пояса ми чанта, безшумен като сянка — поне така се надявах — проникнах в дълбините на крепостта. Бях запомнил наизуст картата на Офицера и духът му сега трябва да се грижеше за мен, защото открих хазната, без да ме забележат. Пъхнах ключа в ключалката, стиснах палците на свободната си ръка и го превъртях.
Ключалката се отвори с металическо проскърцване. Както обикновено, сърцето ми бързо затупа и аз замръзнах на място. Някой трябва да беше чул звука.
Никой не бе чул. Вратата леко проскърца и после вече внимателно я затворих зад себе си.
Гледката беше прекрасна. Високи, зарешетени прозорци пропускаха достатъчно светлина, за да мога да видя огромните сандъци до отсрещната стена. Бях провел добре фискалното си проучване и имах поглед върху склада за пари, така че знаех какво да търся.
Първият сандък бе натъпкан с месингови грошове — пръстите ми напипаха в мрака студените дебели монети. В логична прогресия в следващия сандък открих сребърни грошове и напълних половин торба с тях. Докато го правех, забелязах малко ковчеже, скрито зад втория сандък. Усмихнах се, когато мушнах ръка вътре и напипах ъгловатите форми. Златни грошове — при това много. В края на краищата този обир щеше да се окаже извънредно успешен. Престанах да пълня едва когато чантата стана прекалено тежка. Пази се от алчност. С този съвет към себе си я преметнах през рамо и излязох по същия път, по който бях дошъл.
Читать дальше