Хари Харисън - Стоманения плъх

Ударих се със сблъсък, който щеше да ме изхвърли навън от колата, ако не си бях закопчал предпазния колан. Благодаря ти, глас. Предните колела се заизкачваха върху моста, все по-високо и по-високо, докато носът й не започна да сочи небето. Ако се изкачех по-нависоко, щях да се преобърна.

А този риск просто не можех да си позволя. Зъбните колела изръмжаха и двигателят замърмори — в този момент чух скърцане и щракане.

После машината се устреми напред. Под огромната й тежест веригите, които издигаха моста, се бяха откъснали от основата си. Носът падна надолу и ние се забихме с трясък, който едва не ме зашемети.

Но кракът ми продължаваше да натиска педала и колелата все още се въртяха. Машината се стрелна напред — право към водата. Завъртях кормилото, изправих го, после се прехвърлих от моста на пътя. Все по-бързо и по-бързо, нагоре по хълма и по завоя — после отпуснах газта, преди да съм се преобърнал в коловозите. Бях в безопасност.

— Джим — посъветвах се задъхан аз. — Опитай се да не правиш отново това, ако е възможно да го избегнеш.

Погледнах назад, но никой не ме преследваше. Скоро обаче щяха да го сторят, ако не пеша, то с някоя от другите фалшиви парни коли. Отново натиснах педала и здраво затворих уста, за да не позволя зъбите ми да се разбият от ужасните разтърсвания.

Дългият хълм ме забави. Макар силно да натисках газта, ние едва пълзяхме заради тежестта на железния звяр. Използвах тази възможност, за да проверя акумулаторите — пълни! И така беше най-добре, защото ако свършеха, нямаше как да ги презаредя. Над тракането и тътена чух пискливо и далечно изсвирване. Хвърлих бърз поглед през рамо. Ето ги! Две от колите точно по петите ми.

Нямаше начин да ме хванат. Ако излезеха извън пътя, тези машини щяха да станат съвсем безполезни, а до крепостта на Димонте водеше само един път. Аз се движех по него натам и те през цялото време щяха да ме следват.

Освен това, ако ги отведях там, те щяха да разберат кой е откраднал колата им и щяха да дойдат с газовите си бомби. Лошо. Погледнах назад и видях, че се приближават, но после намалиха скорост в подножието на хълма. Прехвърлих билото и отново се понесох с пълна сила напред. Вибрирането се усили. Надявах се, че са построили колата така, че да издържа на високи скорости. В този момент пред очите ми се появи кръстопът. Селяни се разскачаха настрани, за да не бъдат прегазени. Левият завой щеше да ме отведе при капо Димонте. Свих надясно. Този път ми беше абсолютно непознат, така че единственото, което можех да направя, бе да продължавам напред и да стискам палци.

Трябваше да направя нещо, при това съвсем скоро. Дори да запазех преднината си през целия ден, акумулаторът щеше да се изтощи и с това щеше да настъпи краят. Мисли, Джим, напъни старите си мозъчни клетки.

Възможността изскочи сама на следващия завой. Неравна селска пътека пресичаше полето и се спускаше надолу към някакъв поток. В този момент, както всички други добри идеи, тя се появи в предния ми мозък напълно оформена до най-малка подробност.

Без колебание завъртях волана и с тропот поех през нивята. Скоростта отслабваше все повече и повече, тъй като гумите потъваха в меката почва. Ако сега двигателят се задръстеше с кал, бях свършен. Или поне щеше да е свършено с придвижването ми с тази бракма, която ужасно исках да задържа още известно време. Давай, Джим, но внимателно.

На най-ниска скорост, на първа предавка, аз се влачех напред, докато предните гуми не се оказаха в потока. Когато спрях, те бавно затъваха в калта и аз предпазливо започнах да изтеглям машината на заден ход. Като гледах през рамо и следвах коловозите, продължих да се движа назад и надолу. После излязох от нивата и отново бях в безопасност на пътя. Докато превключвах скоростите, си позволих за миг да погледна какво съм постигнал. Чудесно! Коловозите водеха право към водата.

На пътя зад мен се разнесе не много далечно свистене. Стъпих върху педала и бързо профучах зад завоя, докато дърветата не ме скриха от поглед. Спрях, изключих двигателя, дръпнах ръчната спирачка и скочих долу.

Сега започваше опасната част. Трябваше да ги убедя да тръгнат по следите ми. В противен случай нямах шанс да избягам. Но трябваше да поема риска.

Както тичах, съблякох якето си и го обърнах с подплатата навън. Наметнах го на раменете си, завързах ръкавите отпред, после се наведох и навих крачолите си нагоре. Жалка маскировка, но трябваше да свърши работа. Надявах се преследвачите да не са успели да ме разгледат. Ако изобщо ме бяха видели.