Хари Харисън - Стоманения плъх

— Всичко това звучи прекрасно на теория — казах аз. — Но как ще го реализирате?

— Като осигурим по-добри услуги на по-ниска цена. Точно затова Черните монаси се опитаха да ни нападнат. Те не са по-религиозни от шапката ми. Орденът просто е параван за монопола им над техниката. Ние го унищожаваме и на тях това не им харесва.

— Много добре. Планът ви ми се струва отличен и ви желая успех. Но преди да напусна тази дупка, самият аз имам да свърша някои неща. За да ви помогна в задачата да унищожите техническия монопол, бих искал да купя малко от вашия сънотворен газ.

— Невъзможно. Всъщност за нас е невъзможно да ти помогнем по какъвто и да е начин. Нито пък ще си тръгнеш оттук. Вече сигнализирах на стражите. Ще те задържим, докато не пристигне следващият кораб на Съюза. Знаеш прекалено много за операцията ни, за да те пуснем на свобода.

Още докато мозъкът ми поглъщаше тази неприемлива информация, тялото ми се хвърли напред през бюрото. Мъжът би трябвало да запомни думите ми за черния пояс. Палците ми се забиха дълбоко и той се отпусна. Още преди главата му да отскочи от повърхността на бюрото, аз скочих на крака и се хвърлих към вратата. Едва успях — в момента, в който натиснах лостчето за заключване, видях, че някой натиска дръжката.

— Хайде, Джим, мърдай бързо — казах си аз, — преди да вдигнат тревога. Но първо да видя кое от нещата на този двулик професор може да ми е от полза.

В бюрото имаше папки, документи и книги, нищо, което в момента да има някаква стойност за мен. Разпръснах всичко на пода и в този момент на вратата се почука. Нямах много време. А сега професорът. Разкъсах наметалото му и претърсих джобовете му. В тях също нямаше нищо интересно — освен връзка ключове. Пъхнах ги в собствения си джоб. Щеше да ми се наложи да се задоволя с тази плячка. Взех си пушката и се метнах към прозореца в мига, в който нещо тежко с разтърсващ тътен удари по вратата. От височината на втория етаж настланият с обли камъни двор изглеждаше доста зловещо. Ако скочех, щях да си счупя краката. Наведох се навън и благослових долнокачествените спиовентски зидари. Между камъните на външната стена имаше големи дупки. Вратата се разби на трески и аз се измъкнах през прозореца, пъхнах пушката под колана отзад на кръста си и започнах да се спускам по стената.

Беше съвсем лесно. Накрая скочих, преметнах се през рамо, което болезнено заби пушката в гърба ми, извадих я и се затичах покрай ъгъла на сградата, преди на прозореца над мен да се е появил някой. Бях свободен!

Наистина ли? Настроението ми моментално се помрачи. Свободен във вражеска крепост, в която всички хора бяха срещу мен. Голяма свобода, няма що.

— Да, свободен! — арогантно изскърцах със зъби аз, прегърнах с ръце раменете си и тръгнах наперено. — Свободен, колкото може да е само един стоманен плъх! Само побързай, Джим, и виж дали няма да можеш да откриеш ключалките, за които са предназначени онези ключове в джоба ти.

Винаги съм си давал най-добрите съвети. Минах през проход, който ме изведе в големия двор. Из него се мотаеха въоръжени мъже, които не ми обърнаха никакво внимание. Това нямаше да продължи много. Веднага щом вдигнеха тревога, всички те щяха да се юрнат по петите ми. С поглед право пред себе си, аз се насочих към масивната сграда на отсрещната страна. В стената имаше голяма порта с още една по-малка до нея. Щом се приближих, видях, че и двете са с модерни ключалки. Това носеше доста информация. Бях извънредно заинтригуван от онова, което бе заключено вътре. И единственото, което трябваше да направя, беше да открия подходящия ключ.

Като се опитвах да изглеждам като тукашен, аз спрях пред по-малката врата и прерових ключовете. Трябва да бяха двайсетина. Но ключалката беше „Болгър“, нещо очевидно за опитното ми око, така че започнах да търся познатата форма на диамант.

— Хей, ти, какво правиш там?

Беше едър мъж, мръсен, небръснат и с кръвясали очи. Освен това в пояса му бе мушнат дълъг кинжал, чиято дръжка бе хванал в ръка.

— Както виждаш, отключвам вратата — твърдо отвърнах аз. — Да не би ти да си онзи, когото са ми пратили на помощ? Ето, подръж.

Подадох му пушката си. Това ми спечели няколко секунди, достатъчно време, за да пъхна ключа в ключалката. Той не се превъртя.

— Никой не ме е пращал — отвърна небръснатият, като оглеждаше оръжието ми, отвлякло го за още няколко секунди. Не бих могъл да правя каквото и да е незаконно, след като му бях дал единственото си оръжие, нали? Почти го виждах как бавно размишлява, движейки устните си. Прекъснах потока на разсъжденията му.