Хари Харисън - Стоманения плъх

— Откраднах тази хартия за него — рече той. — Искаше да ти пише. Откраднах я.

Нямаше какво да кажа. Разгънах пакета и на пода падна ключ, изрязан от дърво. Вдигнах го, после погледнах хартията. На нея беше скициран план на крепостта със стрелка, която сочеше стая, грижливо обозначена като „ТРЕЗОР“. Под плана имаше писмо и аз познах сбития, четлив почерк.

„Чувствам се малко зле и може да не съм в състояние да ти дам това лично. Направи метално копие на ключа — той е за трезора. Късмет, Джим, приятно ми беше да се запознаем. Бъди добър плъх.“

Отдолу грижливо се бе подписал. Прочетох името, после отново го прочетох. Не беше Офицера или който и да е от псевдонимите, използвани от него през годините. Бе ми оставил в наследство доверието си, съзнавайки, че навярно аз бях единственият във вселената, който щеше да го оцени. Неговото истинско име.

Излязох навън и седнах на слънце, внезапно почувствал пълна изнемога. Дренг ми донесе чаша вода. Досега не бях усетил колко съм жаден. Пресуших я и го пратих за още.

Това беше краят. Той бе почувствал приближаването на мрака, но се беше тревожил за мен. Беше мислил за мен в мига, в който над него е била надвиснала собствената му смърт.

А сега? Какво щях да правя сега?

Умора, болка, разкаяние — всичко това ме погълна. Без да разбирам какво става, заспах. Когато се събудих, вече бе късен следобед. Дренг беше подпъхнал одеялото си под главата ми и сега седеше до мен.

Нямаше какво повече да кажа. Положихме трупа на Офицера в една от малките каруци и тръгнахме до нея по пътя до брега. Не бяхме единствените. До пътя имаше малък хълм, тревист склон с дървета по билото, откъдето се разкриваше приятна гледка през езерото към крепостта. Погребахме го там, здраво затъпкахме пръстта и не оставихме никакъв надгробен знак. Не и на този отвратителен свят. Тялото му щеше да остане тук и това бе достатъчно. Паметникът, който щях да издигна в негова чест, щеше да е на светлинни години разстояние. Някой ден, когато настъпеше подходящият момент, щях да се погрижа за това.

— Но сега, Дренг, ще се погрижим за капо Докия и неговите бандити. Приятелят ми не вярваше в отмъщението, затова не мога да отмъстя за него. Тъй че нека го наричаме просто правосъдие. Онези престъпници трябва да си платят. Но какво ще правим сега?

— Мога да помогна, господарю. Вече мога да се бия. Първо се страхувах, после се изпълних с гняв и грабнах брадвата. Готов съм да стана войн като теб.

Поклатих глава. Мислите ми вече се бяха прояснили.

— Това не е работа за един бъдещ фермер. Но трябва завинаги да запомниш, че си се изправил срещу страха си и си го победил. Това ще ти бъде от полза през остатъка от живота ти. Джим ди Гриз обаче плаща дълговете си — така че ти се връщаш във фермата. Колко струва една ферма?

Той зяпна и затършува из паметта си.

— Никога не съм купувал ферма.

— Сигурен съм в това. Но навярно познаваш някой, който е купувал.

— Старият Кветчи се върна от войската и плати на вдовицата Рослайър двеста и дванайсет гроша за нейния дял от фермата.

— Чудесно. Като предвидим петстотин заради инфлацията, трябва да ти стигнат. Дръж се за мен, момче, и пак ще забиваш палешника. А сега върви в кухнята и опаковай малко храна, докато аз изпълнявам първата част от плана.

Положението напомняше на партия шах, която разиграваш в главата си. Съвсем ясно виждах възможностите за ходове. Ако се изиграеха както трябва, партията щеше да завърши с неизбежна победа. Направих първия ход.

Уморен, със зачервени очи, Капо Димонте се беше отпуснал с бутилка вино в ръка на трона си. Проправих си път сред офицерите и застанах до него. Той се намръщи и махна с ръка.

— Махни се, войнико. Ще си получиш наградата. Свърши добра работа днес, видях това. Но сега ни остави, имаме да обмисляме планове…

— Точно затова съм тук, капо. За да ви кажа как да победите капо Докия. Служил съм при него и знам тайните му.

— Говори!

— Насаме. Отпратете другите.

Той се замисли за миг, после махна с ръце. Хората му се отдалечиха с мърморене. Отпиваше от виното си, докато вратата не се затвори зад последния от тях.

— Казвай каквото знаеш — заповяда Димонте. — Говори бързо, защото съм в отвратително настроение.

— Както и всички ние. Онова, което исках да ви кажа насаме, не се отнася за Докия — все още. Вие ще го нападнете, сигурен съм в това. Но за да гарантирам успеха ви, аз ще привлека капо Динобли и тайните му на ваша страна. Атаката ще е много по-лесна, ако всички те са заспали, когато прехвърлим стените.