Хари Харисън - Стоманения плъх

— Е, след като и без туй си тук, можеш да ми помогнеш…

Следващият ключ любезно се превъртя. Вратата се отвори и аз също толкова любезно се обърнах, за да го ръгна с острото на пръстите си. После, докато падаше на земята, хванах пушката си.

— Хей, ти, стой!

Не обърнах внимание на тази груба заповед, тъй като нямах ни най-малко желание да видя кой ме вика, а просто се намъкнах през вратата и я затръшнах зад себе си. Обърнах се и се огледах. Прониза ме остра болка на отчаяние. Тук нямаше никаква надежда. Намирах се в огромно помещение, зле осветено от процепи високо в стената. Гараж за парни коли. Пет от тях бяха подредени в стройна редица.

Щеше да е чудесно да избягам с някоя от тези машини, наистина прекрасно. Бях видял как действат. Първо трябваше да се запали огън, после се слагаха повече дърва и се усилваше налягането на парата. Това обикновено отнемаше поне час. В този момент, да речем, че успеех да направя всичко това, без да ми пречат, трябваше да отворя вратата и бавно да подкарам дрънчащата кола навън. Нямаше начин!

А може би имаше? Докато очите ми се приспособяваха към мрака, осъзнах, че това не са от онези парни коли, които бях виждал преди — с дървени колела и железни обръчи около тях. Имаха меки гуми! По-добра техника? Възможно ли беше да става дума за инопланетни машини, прикрити под външността на тези древни бракми?

Побързах да се приближа до най-близката от тях и се покатерих на седалката на водача. Виждаха се познатите дълги лостове и волан, но скрито за поглед откъм земята имаше тапицирана седалка с познатия ми пулт на земеход. Така вече бе по-добре!

Сложих пушката под седалката и самият аз се напъхах вътре. Имаше предпазен колан — разумно, но не и за момента. Бутнах го настрани и се наведох напред, за да разгледам пулта. Ключ за двигателя, скоростен лост, скоростомер, както и някакви непознати шайби и копчета. Започналото чукане по вратата ме убеди да оставя по-подробния оглед за по-късно. Протегнах ръка и включих двигателя. Не стана нищо.

Или по-скоро стана нещо съвсем неочаквано. Двигателят не се запали, а вместо това в ухото ми заговори момичешки глас.

— Не се опитвайте да запалите тази кола, без да закопчаете предпазния си колан.

— Предпазният колан, да, благодаря. — Закопчах се и отново завъртях ключа.

— Двигателят ще се запали само ако скоростният лост е на нулева.

Чукането по вратата се усилваше. Изругах и натиснах лоста, като се опитвах да намеря на слабата светлина съответното положение. Вратата се строши и се разлетя на трески. Сега отново ключът.

Двигателят се запали. Подкарах колата напред. И гласът заговори:

— Не се опитвайте да шофирате на ръчна спирачка.

Вече ругаех по-силно. Малката врата се разби и се стовари върху пода. Около мен се задвижиха бутала и започна да съска и да излиза пара. Някой извика и мъжете на вратата се хвърлиха към мен.

Машината потръпна и тежко потегли напред.

Така бе по-добре! Покрита със стоманени плоскости и фалшива железария, трябваше да е невероятно тежка. Начинът да узная това беше съвсем прост. Натиснах газта, завъртях волана и насочих грамадата право към голямата порта.

Гледката бе красива. Парата струеше нагоре и скоростта все повече нарастваше. Блъснах вратата точно в центъра и трясъкът ме оглуши. Но великолепният ми кон изобщо не намали скоростта си. Профучах през портата в облак от летящи трески, съпроводен от пращене и пукане на дърво. Преди да се наложи да наведа глава, за да не я отнесе една дъска, успях да хвърля кратък поглед на бягащите пешеходци. Дъската изпращя, строши се и полетя настрани. Изправих се и доволно се усмихнах.

Каква прелестна гледка. Войници бягаха във всички посоки и се хвърляха да търсят убежище. Завъртях волана и описах плътен кръг, като се оглеждах за изход от крепостта. В стоманената обшивка издрънча куршум и рикошира настрани. Ето къде беше портата — право напред. Отново натиснах газта, после открих въжето на свирката. Тя изпищя, бликна пара и аз увеличих скоростта.

И навреме. Някой се опитваше да вдигне подвижния мост. Двама мъже бяха пъхнали дръжката в неудобната лебедка и сега яростно я въртяха. Веригите дрънчаха и се навиваха. Насочих се към средата на портата и дръпнах въжето на свирката. По стоманата около мен започнаха да плющят куршуми. Приведох се надолу и продължих да натискам педала. Щях да имам само един-едничък шанс.

Мостът бавно и постепенно се вдигаше, за да ми отреже пътя за бягство. Беше наклонен под десет, двайсет, трийсет градуса. Нямаше да успея.