Хенри Хагард - Тя

— Защото чакам този, когото обичам! Може би съм зла, не зная, но кой смее да каже кое е зло и кое добро?

За минута останах слисан и не можах да й отговоря.

— О, кралице! — отговорих най-после. — Ако ние, хората, не умираме, а само променяме обвивката си и отново се раждаме… какво може да се каже за ония, които никога не са умирали?

— Да — отговори тя с необикновен блясък в очите, — аз съм открила една от най-великите тайни на света. Кажи ми, чужденецо, щом животът съществува, защо той да не може да продължава до безкрайност? Какво са десет, двадесет, петдесет хиляди години в историята на живота? Защо планината живее десетки хиляди години под бури и дъждове? Тия пещери не са се изменили в течение на две хиляди години, не са се променили и животните, и човекът, който приличал на животно. В това няма нищо удивително; Природата е надарена с нова сила, а човекът е нейно дете и той трябва да се проникне от тая сила.

За теб, без съмнение, това е голяма загадка. Кажи ми, чудно ли ти се вижда, че узнах за вашето пристигане и спасих живота ви?

— Да, кралице! — отговорих аз.

— Виж водата! — тя ми посочи съда с формата на купел, наведе се и повдигна над него ръката си. Водата потъмня, после се избистри и съвсем ясно видях нашата лодка в онзи ужасен канал. На дъното й спеше Лео, закрил лице, за да се пази от комарите; до него седяха Джоб и Мохамед.

Отскочих назад като извиках, че това е вълшебство.

— Не, не, Холи — отговори тя. — Това не е вълшебство, а показва твоето невежество! Аз не умея да правя магии; зная само тайните сили на природата. Тази вода е моето огледало; чрез нея виждам всичко, което ми е необходимо. Мога да ти покажа твоето минало, или, спомни си някое лице и аз ще ти го покажа във водата! Аз не зная всички тайни на природата, не умея да чета в бъдещето. В Арабия и в Египет магьосниците са умеели да предвиждат…

Веднъж си спомних за стария канал, по който бях плавала преди двадесет години и когато погледнах във водата видях самотна лодка, трима души и млад човек, който спеше на нейното дъно; заповядах да ви пощадят. Прощавай, но кажи ми нещо за този юноша, за Лъва, както го нарича старецът Биллали. Бих искала да го видя, той е болен, нали?

— Много! — отговорих аз печално. — Ще можеш ли, кралице, да му помогнеш?

— Да, ще го излекувам. Но защо така печално говориш за него? Обичаш ли юношата? Може би той е твой син?

— Той е осиновен от мен, кралице. Мога ли да го доведа при теб?

— Не. Отдавна ли е трескав?

— Днес е третия му ден!

— Остави го да полежи още ден. Може би младостта и силата ще преодолеят болестта. Ако утре през нощта, в същия час, когато е започнала треската, не се почувства по-добре, ще дойда да го излекувам. Кой се грижи за него?

— Нашият бял слуга, наричан от Биллали „Свиня“ и още — добавих аз нерешително — една жена, на име Устана, най-хубавата в тая страна. Щом видя Лео, приближи се до него и го целуна; от тогава, според обичая на твоя народ, тя остана при него, кралице!

— На моя народ! Не ми говори за моя народ! — каза тя строго. — Тия роби не могат да бъдат мой народ; те са кучета, поставени при мен, до деня на моето освобождаване! И нямам нищо общо с техните обичаи! Не ме наричай кралица! Омръзна ми; казвай ми Аеша. Това име звучи добре в ушите ми. Не познавам Устана. Да не би той да е същият юноша, когото очаквам? Ще проверя… — Като се наведе, тя сложи ръка над водата.

— Погледни — каза тя. — Това ли е жената?

Видях Устана, надвесена с безкрайна нежност над нещо; една къдрица се бе спуснала над дясното й рамо.

— Тя е! — казах тихо. — Бди над спящия Лео.

— Лео! — повтори Аеша. — Лео значи лъв. Старецът сполучливо го е преименувал. Странно, странно — продължи тя. — Толкова му прилича! Това е невъзможно! — и с нетърпелив жест отново повдигна ръка над съда. — Не желаеш ли да ме попиташ нещо, Холи? — заговори Аеша, след като мълча около минута. — Сигурно ти е тежко да живееш сред диваците, нали?

— Само едно, Аеша — заговорих смело. — Позволи ми да видя лицето ти!

Тя се засмя със звънливия си глас.

— Помисли, Холи, помисли! Навярно познаваш древните митове за гръцките богове. Нима Актеон не загина като видя необикновената хубост? Ако покажа лицето си, навярно ще умреш или ще те срази пламенна страст към мен! Но аз не съм за теб, на друг човек съм обречена, но той още не е дошъл!

— И така да е, Аеша — казах, — но не се боя. Сърцето ми отдавна се е отказало от жените, чиято хубост е мимолетна като на цветята.