Хенри Хагард - Тя

Тия изображения бяха чудесни. Разглеждах ги с голямо любопитство, но ето че седнахме пред трапеза от козе месо и питки, поднесени в чисти дървени съдове.

След като се нахранихме, отидохме при бедния Лео, а Биллали излезе, като ми каза, че трябва да чака кралицата и да изслуша заповедите й. Лео беше все още зле и бъбреше несвързани думи. Аз заговорих и сякаш гласът ми го успокои; той се съвзе и аз му предложих хинин. Около час бях при него и когато се стъмни, аз едва виждах главата му върху възглавницата, която му бяхме направили от една покривка, пъхната в торба.

Внезапно се появи Биллали и с важна физиономия ми съобщи, че „Тя“ изказала благоволение да ме види — рядка чест, каквато не се падала често на смъртните. Струва ми се, че той се ужаси от студенината, с която посрещнах „тая чест“, и действително, аз не чувствах особена радост при мисълта за срещата с дивата и мрачна кралица на човекоядците. Не ме интересуваше дори нейната тайнственост, когато умът ми бе зает с болестта на Лео. Станах, за да последвам Биллали, но видях нещо бляскаво на пода. Може би читателят ще си спомни, че в кутията на Винси ведно с къса от амфората имаше още и един „скарабей“ с изображение на гъска и на един интересен йероглиф с надписа „Suten se Ra“, тоест „Царствен син на Слънцето“. Тъй като този скарабей беше твърде малък, Лео го вгради в златен пръстен. Този пръстен намерих сега. Лео, при силния припадък от треската, го беше захвърлил на пода. Опасявайки се да не би пръстенът да се изгуби, сложих го на малкия си пръст и последвах Биллали.

Ние минахме през левия коридор и влязохме в коридор, където като две статуи, бяха застанали двама войника. Те сведоха глави в знак на почит, минахме край тях и се озовахме в една силно осветена галерия.

Посрещнаха ни неми хора — двама мъже и две жени, които ни се поклониха, после жените застанаха пред нас, а мъжете зад нас. В такъв ред нашата процесия тръгна напред, мина през няколко входа със завеси; стигнахме до дъното на галерията. Двама стражи с дрехи от възжълто платно ни се поклониха и ни пуснаха да влезем в стая, където осем-десет жълтокоси жени, повечето млади и хубави, седяха върху възглавнички с някакво ръкоделие, прилично на бродерия; всички бяха глухонеми.

В най-отдалечения край на стаята висяха тежки завеси от източни килими; там бяха застанали две красиви девойки. Когато приближихме, те разтвориха тежките завеси и Биллали направи нещо твърде любопитно. Този почтен джентълмен легна на корем и с дългата си бяла брада, която метеше пода, запълзя напред. Аз го последвах на собствените си крака. Като погледна през рамо той ми изшептя:

— Легни, сине мой! Пълзи! — каза той — „Тя“ е тук и ако не бъдеш скромен, ще те порази!

Спрях и почувствах ужас; коленете ми започнаха да се подгъват, но разумът ми се притича на помощ. Защо аз, англичанинът, да пълзя като дивак пред една кралица на диваци? Не можех да направя това, ако ще да загубя живота си.

Това решение ме подкрепи и поех смело напред; озовах се в малка стая, стените на която бяха украсени с богати платове, изработени, както узнах после, от немите девойки. Тук-там из стаята се намираха столове от черно дърво, с украшения от слонова кост; подът бе постлан с килим. В дъното на стаята забелязах уединено място, закрито от завеси, през които светлината си пробиваше път.

Била ли не беше опитен в пълзенето и ние бавно се придвижвахме, тъй като моите крачки бяха съразмерни с неговите движения.

Най-после се дотътрихме до завесите. Биллали се блъсна в тях, протягайки напред ръце, като че се готвеше да умира. Като не знаех какво да правя, аз разглеждах стаята и внезапно почувствах, че някой ме наблюдава.

Страхът ме облада. Наоколо царуваше пълна тишина. Биллали, като труп, лежеше пред завесите на стаята. Минутите минаваха една след друга, без признак на живот и ни най-малко движение! Аз чувствах върху себе си поглед, който ме пронизваше и бях толкова уплашен, че дишането ми секна.

Най-после завесата се размърда, но още криеше своите тайни; отново се размърда и този път между гънките се появи една прелестна, бяла като сняг ръка, с дълги изящни пръсти. Ръката повдигна завесата и аз чух удивително нежен глас.

— Чужденецо — каза гласът на най-чист и класически арабски език. — Защо си се изплашил толкова?

Но преди да отговоря, пред мен застана висока фигура.

Цялото тяло и лицето бяха покрити с бял тюл; тя ми напомни мумия в покров.

Още повече се уплаших от появата на това призрачно същество; косата ми настръхна, макар в тая мумия да различавах една прекрасна жена, притежаваща удивителна, почти змийска гъвкавост и грациозност.