О. Хенри: До поискване от кредитора

В онези дни скотовъдите бяха миропомазани. Те бяха самодръжци на пасбищата, повелители на стадата, лордове на ливадите, барони на говеждото. Биха могли да се возят в златни карети, ако имаха такива наклонности. Скотовъдът тънеше в долари. Дори му се струваше, че има повече пари, отколкото е прилично. Но след като си купеше часовник, обсипан с толкова едри скъпоценни камъни, че му оставяха синини по ребрата, след като се снабдеше с калифорнийско седло със сребърни капси и със стремена от ангорска кожа и черпеше наляво и надясно в кръчмата, за какво друго му оставаше да харчи парите си?

Онези майстори на ласото, чиито имена бяха взели жени, не бяха чак толкова ограничени във възможностите си да се освобождават от излишния капитал. В гърдите на създадения от реброто Адамово пол може да дреме с години дарбата да олекотява кесията, но никога, братя мои, никога тя не угасва напълно.

Случи се тъй, че Бил Лонгли Дългия от Бар съркъл бранч на Фрио, човек вечно хокан от жена си, заряза гъстаците и пристигна в града да вкуси от по-изтънчените радости на благоденствието. Той имаше някъде около половин милион долара и доходите му постоянно растяха.

Бил Дългия беше получил всичките си научни звания в каубойския лагер сред прерията. Сполуката и пестовността, бистрият ум и рентгеновото око за качествата на животните му бяха дали възможност да се издигне от обикновен каубой до стопанин на стадо. После настъпи небивалият разцвет на скотовъдството и Фортуна, пристъпвайки предпазливо между бодлите и кактусите, стигна до неговото ранчо и изсипа пред прага му рога на изобилието.

Лонгли си построи разкошна къща в граничното градче Чапароса. Тук той се превърна в пленник, привързан за колесницата на светските задължения. Писано му бе да стане личен гражданин. Отначало се противеше, като мустанг току-що вкаран в загона, но после окачи на стената камшика и шпорите; Безделието му тежеше, чудеше се какво да прави. И организира в Чапароса Първа национална банка и бе избран за неин управител.

Един ден в банката се появи очилат човек, явно страдащ от лошо храносмилане, и подаде през гишето на главния счетоводител визитната си картичка, наглед служебна. Само след пет минути Целият щат на банката търчеше и се суетеше под нарежданията на пристигналия ревизор.

Ревизорът, господин Дж. Едгар Тод, се оказа голям педант.

Свършил работата си, ревизорът си сложи шапката и влезе в кабинета на управителя на банката господин Уилям Р. Лонгли.

— Е как е, как е? — проточи Лонгли. — Да сте забелязали някое добиче, което не ви харесва?

— Отчетността на банката е в пълен ред, господин Лонгли — отвърна Тод. — Всички заеми са оформени според изискванията само с едно изключение. Намерих едно много неприятно документче — толкова неприятно, че мисля, вие не си давате сметка в какво тежко положение то може да ви постави. Става дума за един заем от десет хиляди долара — до поискване от кредитора — който сте отпуснали на Томас Мъруин. Заемът не само превишава максималната сума, която по закон имате право да отпускате на частни лица, но е даден без поръчителство и без каквито и да било гаранции. Така сте извършили двойно нарушение на разпоредбите за националните банки и подлежите на углавно преследване. Ако докладвам това на Главния финансов контрольор, което съм длъжен да сторя, той ще отнесе въпроса до Министерството на правосъдието и ще ви изправят на съд. Положението, както виждате, е много сериозно.

Бил Лонгли седеше на въртящия се стол, изтегнал лениво дългите си крака. Скръстил ръце на тила си, той позавъртя стола, за да гледа ревизора в лицето. Ревизорът остана изненадан, като видя усмивката, която цъфна на суровите устни на банкера, и безобидната искрица, заиграла в светлосините му очи. Ако този човек съзнаваше колко сериозно е положението му, това не личеше по външните му черти.

— Да, разбира се, вие не знаете Том Мъруин — каза той едва ли не съчувствено. — Този заем ми е добре известен. Други гаранции за него няма освен думата на Том Мъруин. Животът ме е научил, че когато човек държи на думата си, по-добра гаранция от нея няма. О да, знам, държавата е на друго мнение. Значи, не остава друго освен да поговоря с Том за този заем.

Диспепсията на господин Тод видимо изведнъж се влоши. Той се вгледа изумен в прерийния банкер през дебелите стъкла на очилата си.

— Виждате ли — продължи безгрижно Лонгли, — Том подочул, че при Каменния брод на Рио Гранде се продава стадо двугодишни, две хиляди глави по осем долара едната. Аз мисля, че старият Леандро Гарсия ги е прекарал контрабанда през границата и сега бърза да се отърве от тях. А в Канзас Сити тези добичета вървят по петнайсет долара едното. Том знаеше това, знаех го и аз. Той имаше на ръка шест хиляди и аз му отпуснах десет, та да стане далаверата. Неговият брат Ед ги взе и тръгна на пазар още преди три седмици. Той ще се върне всеки момент и ще донесе парите. И Том ще ги изплати незабавно.