О. Хенри - До поискване от кредитора

Ревизорът остана като гръмнат. В такъв случай той би трябвало да отиде веднага в пощата и да уведоми по телеграфа Главния финансов контрольор. Но той не направи това. Само чете назидателно слово на банкера в течение на три минути. И успя да го накара да разбере, че стои на прага на пълния провал. А после отвори пред него спасителна вратичка.

— Тази вечер заминавам за Хилдейл да ревизирам тамошната банка — каза той. — На връщане ще мина през Чапароса. Утре в дванайсет часа ще бъда тук в банката. Ако до това време заемът е изплатен, няма да споменавам за него в доклада си. Ако ли не, ще трябва да изпълня дълга си.

След тези думи ревизорът се поклони и си отиде.

Управителят на Първа национална остана изтегнат на стола си още половин час, после запали мека пура и се запъти към къщата на Томас Мъруин. Мъруин, скотовъд с кафяви дочени панталони и вглъбен поглед, седеше, вирнал крака на масата, и плетеше камшик от сурови ремъчки.

— Том — подзе Лонгли и се наведе над масата, — имаш ли някаква вест от Ед?

— Още не — отвърна Мъруин, без да прекъсва плетенето. — Но мисля, след два-три дена Ед ще се върне.

— Днеска в банката дойде ревизор — продължи Бил. — Завря си носа във всички кюшета и видя твоята разписка. Ние с тебе знаем, че всичко си е напълно редовно, но тая пущина се оказва в разрез с банковите разпоредби. Аз бях сигурен, че ще успееш да го погасиш преди следващата ревизия, но тоя кучи син ни се изтърси съвсем неочаквано. В момента самият аз нямам пукната пара, иначе щях да го погася вместо тебе, пък после ще се оправяме. Даде ми срок до утре; утре до дванайсет на обед трябва да възстановя парите, иначе…

— Иначе какво, Бил? — попита Мъруин.

— Ами, предполагам Чичо Сам ще ми стъпи на шията.

— Тогава ще гледам да ти дам тези пари, и то в срок — каза Мъруин, все още улисан в плетенето на камшика.

— Благодаря ти, Том — каза Лонгли и тръгна към вратата. — Знаех си, че ще направиш всичко възможно.

Мъруин запокити на пода своя камшик и се отправи към другата банка в града — частната банка на Купър и Крейг.

— Купър — обърна се Мъруин към съдружника с това име, — трябват ми десет хиляди долара, днес или най-късно до утре предобед. Имам къща и парцел на стойност шест хиляди и това е всичко, което мога да предложа като гаранция. Но съм завъртял една далаверка с говеда, която ще ми докара двойно повече само след няколко дена.

Купър взе да се покашля.

— За бога, само не ми отказвай — продължи Мъруин. — Сключих заем за толкова пари, до поискване от кредитора. И ето че той си ги поиска. А с този човек съм спал десет години на една постеля в каубойските лагери. Той може да поиска всичко, което имам, и аз ще му го дам. Може да поиска кръвта, която тече в жилите ми, и ще я има. Тези пари са му страшно нужни. Той попадна в дяволски… Както и да е, парите му трябват и аз трябва да му ги дам. Купър, знаеш, че можеш да разчиташ на думата ми.

— Безусловно — отвърна Купър с изискана любезност. — Но аз имам съдружник, драги. Не мога сам да се разпореждам със заемите. А дори да имаш най-добрите гаранции, не можем да ти отпуснем заем по-рано от една седмица. Освен това днес изпращаме петнайсет хиляди долара на братя Майер в Рокдейл да закупят памук. Парите заминават тази вечер с теснолинейката. Така че касата ни остава празна, макар и временно. Съжалявам, но няма как да ти услужа.

Мъруин се върна в скромното си жилище и отново се зае с плетенето на камшика. Към четири часа следобед влезе в Първа национална и се облегна на перилото пред бюрото на Бил Лонгли.

— Бил, ще се опитам да ти доставя тези пари довечера, искам да кажа, утре сутрин.

— Добре, Том — отговори спокойно Лонгли.

В девет часа същата вечер Том Мъруин се измъкна крадешком от дървената си къщичка. Тя се намираше в края на градчето и в този час наоколо рядко се мяркаха хора.

Мъруин носеше шапка с клепнала периферия, а на кръста си — два шестака. Той тръгна бързешком по безлюдната улица, после хвана песъкливия път, успореден на теснолинейното трасе, и стигна до резервоара, от който локомотивите черпеха вода. Тук, на две мили от града, Том Мъруин се спря, върза под очите си черна копринена кърпа и нахлупи още по-ниско шапката си.

След десет минути вечерният влак от Чапароса за Рокдейл спря пред резервоара.

С револвер във всяка ръка Мъруин се измъкна иззад храсталака и се насочи към локомотива. Но не направил и три крачки, две дълги силни ръце го сграбчиха изотзад, вдигнаха го и го пльоснаха ничком на тревата. Гърба му притисна нечие силно коляно и железни пръсти стегнаха като менгеме китките му. Остана така, държан като малко дете, докато локомотивът не взе вода и влакът, ускорявайки ход, не изчезна в далечината. Тогава го пуснаха и като се изправи на крака Мъруин видя пред себе си Бил Лонгли.