Хенри Хагард - Тя

Преди залез излязохме от блатата и се озовахме на суша, която представляваше хълмиста равнина; върху един от хълмовете се спряхме да нощуваме. Първата ми грижа бе да наглеждам Лео. Той бе по-зле, отколкото сутринта. Започна да повръща и това продължи до разсъмване. Нито минута не спах тази нощ, помагайки на Устана, усърдна и неуморима, когато трябваше да се прислужва на Лео и Джоб. Въздухът беше свеж и комарите изчезнаха. Сега бяхме по-високо от равнището на блатните изпарения и положението ни не бе лошо.

На сутринта Лео имаше температура; започна да бълнува и казваше, че го били разрязали на две половини. Изпитвах голяма тъга. Когато го гледах с болка в сърцето, до мен се приближи Биллали и ми каза, че трябва да продължим, защото Лео се нуждае от почивка и гледане, иначе смъртта ще бъде неминуема до ден или два. Аз не можех да не се съглася с него. Настанихме Лео в носилката и потеглихме. Устана бранеше болния от мухите и внимаваше да не би да падне както Биллали.

Преди изгрев-слънце, ние стигнахме върха на висок хълм. Долу, в краката ни, се разстилаше богата страна, потънала в зеленина и цветя. На 18 мили от мястото, където стояхме, се издигаше огромна и необикновена планина. В подножието на планината се намираше покрит с растителност склон, а на петстотин стъпки над равнината, забелязах огромна скала, увиснала над дълбока пропаст. Формата на планината, която имаше вулканичен произход, бе кръгла. Този огромен естествен замък представляваше величествена и внушителна гледка, извисявайки се над равнината. Самотността му придаваше още по-величествен изглед, а високите му скали, като че ли се целуваха с небето, което бе покрито с тежки облаци. Седнал в носилката, аз се любувах на неземната красота.

— Погледни, ето къщата на „ Тя , на която всичко се подчинява“ — ми каза Биллали, — Друга кралица има ли такъв престол?

— Да, удивително нещо, татко мой! — отговорих аз. — Как ще се изкачим? Не е лесно катеренето по тия скали!

— Ще видим. Маймуно! Погледни тая пътека над нас. Как ти се вижда?

Видях пътека между скалите, постлана с чимове, от двете страни на която се издигаха огромни скали.

— Мисля, че там има път, татко мой — отговорих аз, — иначе би могло да се мисли, че това е корито на река или на канал!

Биллали кимна с глава.

— Имаш право, сине мой! Това е вада, прокопана от ония, които са живели преди нас; за отвеждане на водата. Някога там е имало голямо езеро. Най-напред прокопали канал в равнината. Тогава водата нахлула в канала и наводнила равнината; навярно от това се е образувало блатото, през което минахме. Когато езерото пресъхнало, народът построил прекрасен град, от който сега са останали само развалини и названието Кор.

— Може би! — отговорих аз. — А защо езерото не се пълни отново с вода от дъждовете и от водните потоци?

— Сине мой! Народът, за който говоря, е бил мъдър. Виждаш ли реката вдясно? — Той посочи поток, който пресичаше равнината на четири мили от нас. — Това е отклонената вода. В началото тя се е вливала в канала, но по-късно я насочили тук!

— Има ли пътека, по която човек може да се изкачи на планината? — попитах аз.

— Да — отговори Биллали, — но това е тайна. Можеш цял месец да търсиш пътеката, но няма да я намериш. Тя е направена преди година!

— „Тя“ винаги ли живее там? — попитах. — Или идва и тук, зад планината?

— Да, сине мой „Тя“ е тук, и навсякъде!

Сега се намирахме в равнината и аз се любувах на хубостта на тропическите цветя и дървета. Имаше високи дъбове и палми и някакво неизвестно на мен дърво с блестящ меден цвят, отрупано с пъстроцветни пеперуди. Между дърветата и в тревата гъмжеше от дивеч и зверове. Забелязах носорог, бивол, антилопа и три щрауса, които се разбягаха при нашето приближаване.

В носилката беше и пушката. Видях елен, спуснах се след него. На 8 ярда той се обърна и хукна, но гръмнах, животното подскочи и падна мъртво. Биллали бе възхитен.

Продължихме пътя си без никакви други приключения, докато стигнахме пропаст и се озовахме пред един мрачен тунел, който ми напомни тунелите, построени в Европа. От него изтичаше поток. Спряхме при входа, докато носачите запалят лампите. Биллали излезе от носилката и вежливо, но твърдо ми заяви, че „Тя“ заповядала да ни завържат очите, за да не узнаем тайния път. Аз се съгласих, но Джоб се огорчи, предполагайки, че това е началото на обреда „нажежените гърнета“. Все пак се утеши, когато го уверих, че никой не носи със себе си гърне, няма и огън за нагряване. Бедният Лео, измъчен от пътя, бе заспал дълбоко и нямаше нужда да му се завързват очите. Сложиха ни по къс жълто платно, а краищата завързаха добре, за да не се изхлузи. Не зная защо, и на Устана завързаха очите. После потеглихме; по звука на стъпките и по шумоленето на водата разбрах, че сме влезли в тунела. Странно чувство ме облада при мисълта, че се намирам в недрата на планината. Лежах мълчаливо, вслушвайки се в равномерния ход на носачите и в шуртенето на водата. Диваците запяха тъжна песен, същата, която бях чул в навечерието на пленяването ни. Скоро въздухът стана толкова спарен и тежък, че се боях да не се задуша. Внезапно носачите кривнаха, шуртенето на водата заглъхна и свеж въздух лъхна лицето ми. Нова смяна на посоката, втора, трета: макар и с вързани очи, се чувствах прекрасно и се стараех да си представя този път, но това не ми се удаваше.