Хенри Хагард - Тя

След два часа Биллали (Джоб го наричаше Били Пръча, защото бялата му брада го оприличаваше на такъв), дойде при нас; държеше в ръката си лампа и почти допираше главата си до свода на малката стая. Аз се престорих на заспал и през спуснатите си клепачи наблюдавах подигравателното му, но хубаво старческо лице. Той стрелна към мен своя поглед, гладейки огромната си брада.

— Аха! — забъбри той (Биллали имаше привичка да си говори сам). — … Грозен е, толкова е грозен, колкото младият е хубав; същинска маймуна! Но аз обичам този човек, колкото и да е странно за моите години. Поговорката казва: „Не се доверявай на хората и убий оногова, на когото най-малко се доверяваш! Що се касае за жените, бягай от тях, защото те са зло, и в края на краищата ще те погубят!“ Ето една добра поговорка, дошла до нас от древността. Да, на мен ми харесва тая маймуна и се надявам, че „Тя“ няма да го омагьоса. Бедната маймуна!… Скапала се е от битката! Ще си отида, за да не я събудя!

Изчаках докато се обърне към изхода и се обадих.

— Татко мой, ти ли си?

— Да, сине мой, аз съм. Ще си отида, за да не те безпокоя, макар да съм дошъл да видя как се чувстваш и да ти кажа, че нехранимайковците са вече на път към „ Тя на която всичко се подчинява“. „Тя“ ми каза всички вие да отидете, но боя се, че не сте здрави!

— Да — отговорих аз. — Трябва да почакаме, докато оздравеем. Моля те, татко мой, помогни ми да изляза на въздух. Тук не ми е добре!

— Да, да — отговори той, — тук въздухът е тежък! Помня, когато бях още момче, намерих на това място, където ти лежиш, мъртвото тяло на една прелестна жена! Тя беше толкова хубава, че се промъкнах с лампа да я разгледам. Тя бе красавица! Цветът на кожата й бе бял, а златистата й коса достигаше до нозете. Всеки ден идвах тук да й се любувам. Не ми се присмивай, чужденецо! Влюбих се в мъртвата хубавица. Често целувах нейното студено лице и си мислех: колко щастлив е бил онзи човек, който я е любил и прегръщал. Да, това мъртво тяло ме научи да бъда мъдър, то ми говореше за суетността на живота, за величието на смъртта, то ми казваше, че всичко на света има край и се забравя. Така минаваше времето. Майка ми, твърде наблюдателна жена, забеляза, че съм се променил, че съм станал сериозен и започна да ме следи: видя мъртвата хубавица и се уплаши да не би да ме е омагьосала. Това наистина беше вярно.

Майка ми взе лампа, изправи мъртвата до стената и запали косите й. Изгоря цялата, до краката. Погледни, сине мой, по свода още е останала следа от дима! — Аз се вгледах и забелязах сажди по тавана. — Тя изгоря цялата, до самите нозе — продължи Биллали с равномерен тон, — но спасих единия крак, като го отрязах и го скрих под този камък; завих го с къс платно. От тогава, до днес, не съм влизал тук.

Като коленичи, Биллали бръкна с дългата си ръка под камъка. Лицето му пламна и той измъкна нещо, потънало в прах и обвито в прогнил парцал. Когато го разви, с учудване видях женски крак, с хубава и красива форма, съвсем свеж, като че ли вчера е бил поставен под скалата.

— Виждаш ли, сине мой! — каза Биллали с печален глас. — Аз казах самата истина! Погледни!

Взех студения крайник и дълго го разглеждах под светлината на лампата, със странното чувство на удивление; после, подпомогнат от Биллали, отидох при Лео. Той изглеждаше още по-зле от мен, страшно бе отслабнал от изгубената кръв, но затова пък беше весел и искаше да яде. Джоб и Устана го сложиха на носилка и с помощта на стария Биллали, го занесоха до входа на пещерата. Там ние всички закусихме и прекарахме целия ден.

На третия ден, сутринта, аз и Джоб бяхме съвсем здрави. И Лео се чувстваше по-добре; съгласих се да тръгнем към равнината Кор, където ни казаха, живеела тайнствената „Тя“ .

След час при входа на пещерата бяха приготвени пет носилки. При всяка носилка бяха застанали по четирима носачи и двама резервни; около тях стояха куп въоръжени войници, които щяха да ни придружават и да носят багажа ни. Тия носилки бяха предназначени за нас и за Биллали, който пожела да ни придружи.

Помислих, че петата носилка вероятно е за Устана.

— Девойката ще дойде ли с нас? — попитах Биллали.

Той повдигна рамене.

— Ако желае! У нас жените правят каквото искат. Ние се прекланяме пред тях, а когато станат нетърпими, убиваме старите за назидание на младите; с това им доказваме, че сме по-силни от тях. Моята бедна жена бе убита преди три години. Това е твърде печално, но да ви кажа искрено, сине мой, от тогава животът ми стана по-добър!