Хенри Хагард - Тя

Тази нощ огънят силно гореше; мъжете стояха мълчаливо и според навика им, всеки от тях държеше копие в ръцете си. Само двама бяха облечени в платнени дрехи; другите бяха препасани с леопардови кожи.

— Какво ще стане по-нататък? — попита Джоб. — Бог да ни пази, защото моята обожателка пак е тук. Навярно няма да ме приближи, понеже не давам най-малък повод за това. Но тая жена разговаря с Мохамед твърде вежливо.

Ние погледнахме особата, която се стараеше да измъкне нещастния Мохамед от къта, където седеше, ръмжейки и призовавайки Аллах. Канеха го на трапезата — това бе чест за него, защото обикновено му даваха храната настрана. Мохамед беше изплашен, едва се крепеше на крака, но се съгласи да яде по-скоро от страх пред войника с копие в ръка, отколкото от желание да изпълни любезната молба на жената.

— Слушайте — казах на своите спътници, — не ми се нрави всичко това, но трябва да гледаме опасността в лицето. Взехте ли си револверите? Прегледайте ги дали са пълни.

— Аз взех моя — отговори Джоб, — но мистър Лео е само с ловджийски нож!

Нямаше какво да се прави: смело тръгнахме и седнахме около огъня. Едва успяхме да се настаним и ни донесоха пръстено гърне с някаква неприятна течност, от която ни се драйфаше. Това гърне беше твърде първобитно: такива съдове се намират в древните гробници; мисля, че те се употребяват при погребенията на мъртвите, според египетския обичай.

Върху страната на гърнето, от което пиехме, беше нарисуван бял човек, нападащ слон с копието си, а на другата бе изобразен ловец, който застрелва антилопа със стрела.

Ние седяхме мълчаливо, гледахме огъня и сенките по стените. Пред нас, на земята, имаше дървено корито, а около него — две големи железни щипки. Тия вещи никак не ми харесваха. Аз гледах тях и свирепите лица на мъжете, размишлявайки за ужасното положение: намирахме се във властта на този народ, страшен с мълчанието и тайнствеността си.

Струваше ми се, че те са по-зли, отколкото изглеждаха. Странна гощавка ни се даваше — наоколо нищо не се намираше за ядене.

Най-после един от мъжете, седнали пред огъня, силно извика:

— Къде е месото, което ще ядем?

Другите, като протегнаха десните си ръце към огъня, отговориха с равномерен глас.

— Месото скоро ще дойде!

— От пръч ли е?

— От пръч без рога; ние ще го убием! — отговориха диваците в един глас, хванаха копията си с десниците и ги вдигнаха.

— Какво е то, бик ли?

— Бик без рога; ние ще го убием — последва отговор и копията се вдигнаха още по-нагоре.

Настъпи мълчание; забелязах с ужас, че седящата до Мохамед жена започна да го милва, да го тупа по бузите и да го нарича с мили имена; злобните й очи блестяха и се плъзгаха по треперещите му крайници; нейните движения и милувки приличаха на змийски и всички изпаднахме в паника. 4 4 После узнахме, че това се е правило, за да се приспят чувствата на жертвата, която трябвало да умре в състояние на спокойствие и щастие.

— Всичко готово ли е за гощавката? — отново попита злокобен глас.

— Всичко е готово, готово!

— Гърнето добре ли е нажежено? — продължи гласът с някакво пищене, което страховито прозвуча под сводовете на пещерата.

— Нажежено е, нажежено е!

— Праведно небе! — извика Лео. — Това е народът, който нахлупва нажежени гърнета на главите на чужденците!

Едва успял да произнесе тия думи и двама едри нехранимайковци хванаха огромните щипки, мушнаха ги в огъня, поклонницата на Мохамед извади примка от растителни влакна, пропълзя като змия и впримчи с нея краката на нещастника. Тогава злодейците измъкваха с щипките голямо пръстено гърне, нажежено до бяло и се насочиха към Мохамед, който отчаяно се бореше, викайки колкото му глас държи; диваците не можаха да изпълнят намерението си „Да нахлупят на главата му нажеженото гърне“.

Аз скочих на крака с вик, измъкнах револвера си и стрелях в дяволската жена, която милваше Мохамед. Куршумът попадна в тила й и я уби на място. Мохамед с нечовешко усилие се бе изтръгнал от ръцете на мъчителите си и като подскочи нагоре, падна мъртъв върху нейния труп: куршумът на моя револвер бе убил и него; така той бе избавен от ужасната смърт.

Слисването на нашите любезни домакини не продължи дълго. Жителите на Амахаггер никога не бяха чували изстрели; бяха поразени, но един от диваците бързо се опомни, грабна копието и се спусна върху Лео, който се намираше близо до него.