Хенри Хагард - Тя

— Възможно ли е това? — възразих аз. — Вие сте вече стар; по какъв начин е могла „Тя“ да осъжда на смърт през живота на вашата баба, когато едва ли е била родена?

Вместо отговор, Биллали само се усмихна странно и мълчаливо ни се поклони; цели пет дни го нямаше.

След заминаването му, започнахме да обсъждаме положението си. На мен не се харесваше споменаването на тайнствената кралица: „ Тя , на която всичко се подчинява“, която толкова безпощадно е убивала нещастните чужденци. Лео също беше смутен, но се утешаваше с мисълта, че „Тя“ без съмнение, е оная личност, която се споменава в надписите върху съда, оставен от баща му; още повече, Биллали намекваше за нейното могъщество и възраст.

Бях толкова поразен от всичко станало, че предложих да се окъпем; от това всички твърде много се нуждаехме.

Казахме желанието си на един човек на средна възраст и с необикновено злобна физиономия, който очевидно беше поставен да ни надзирава в отсъствието на „Бащата“ на племето. Запалихме лулите си и излязохме от пещерата. Около входа много народ дебнеше да ни види. Когато се появихме с димящи лули в уста, те веднага изчезнаха, вярвайки, че сме магьосници — нашето огнестрелно оръжие не беше произвело такава суматоха. Побързахме към потока, дето хубаво се изкъпахме. Много от жените, включително Устана, последваха нашия пример.

Върнахме се при залез-слънце. Пещерата беше пълна с хора, събрали се около огъня; бяха запалени няколко огъня; те вечеряха при светлината на лампи, окачени по стените. Тия глинени лампи бяха грубо направени и имаха всевъзможни форми; повечето бяха от червени глинени гърнета, напълнени с разтопена мас, с фитил, прекаран през дървен кръг, закрепен в горния край на съда. Този вид лампи изискват постоянно наблюдение, защото угасват, щом изгори фитила.

Ние наблюдавахме тия намусени хора, които вечеряха мрачно и мълчаливо, докато ни омръзна да ги гледаме; предложих да отидем да спим.

Нашият надзирател мълчаливо стана от мястото си, вежливо ме хвана за ръка и се упътихме към един от малките коридори. Озовахме се в стая, издълбана в скалата. Имаше голям камък, около метър висок, който служеше за закриване на входа. Нямаше нито прозорец, нито мебели. Като се огледах внимателно, дойдох до заключение, че това е гробница; тая мисъл ме накара да настръхна, но бях решил да спя където и да било, прогоних обзелия ме страх, доколкото бе възможно и се върнах да взема завивката си, която беше донесена при другите вещи. Там срещнах Джоб, на когото бяха дали също такава „стая“, но той бе решил по-скоро да пренощува под открито небе, отколкото в „това ужасно място“. Той помоли да дойде при мен; аз останах много доволен от желанието му.

Нощта мина спокойно, ако не се смята моя кошмар. Сънувах, че съм погребан и се задушавах от ужас. Събуди ни силен тръбен звук. Отидохме до поточето да се измием, после ни донесоха закуска. Докато закусвахме една не много млада жена се приближи до нас и публично целуна Джоб. Никога няма да забравя израза на ужас и отвращение, изписани върху лицето му. Понеже той не обичаше жените — цялата омраза се бе отразила върху физиономията му. Той скочи на крака и я отблъсна.

— Никога, за нищо на света! — извика той, когато жената, вярвайки, че той е много скромен, го прегърна и го целуна повторно. — Вървете си, махайте се! — и размахваше дървената лъжица, с която ядеше, пред лицето на влюбената жена. — Моля да ми простите, джентълмени! О, Боже! Тя пак идва към мен! Задръжте я, мистър Холи, задръжте я! Никога не ми се е случвало подобно нахалство! Това е против моите разбирания!

Той млъкна и избяга от пещерата. За пръв път чух смеха на диваците. А жената трепереше от ярост. Тя буквално скачаше и съскаше от злоба; гледайки я, неволно пожелах нравствените принципи на Джоб да не бъдат толкова възвишени, понеже неговото поведение би могло да ни навлече опасност. Обстоятелствата потвърдиха страха ми.

Жената си отиде; Джоб се върна силно възбуден; той гледаше с ужас всяка приближаваща го жена. Аз се възползувах от случая, за да обясня на нашите домакини, че Джоб е женен и нещастен в семейния си живот, което го кара да се страхува от всяка жена. Моето обяснение бе изслушано мълчаливо.

В началото законите и обичаите на този необикновен народ ме поразяваха. Но с течение на времето, ние узнахме много неща, особено от Устана, която вървеше като сянка след Лео. Тя ни съобщи, че до онова място, където живее „Тя“ , има каменни огради и колони, наричани Кор; някога там е имало къщи и са живели хора, от които произхожда народът Амахаггер. Никой не се осмелявал да приближи тия развалини, които били проклети и които само отдалеко могли да се наблюдават. Имало и други подобни руини в различните части на страната, а една от планините била увиснала над самите блата. Пещерите в скалите били издълбани от същите хора, които построили градовете. В тяхната страна не съществували писани закони, но имало строги обичаи; ако някой наруши тия обичаи, осъждат го на смърт. На въпроса ми как се изпълнява смъртната присъда, Устана се усмихна и каза, че скоро ще узная това.