Хенри Хагард - Тя

Върнахме се назад и дълго вървяхме по брега; скоро се убедихме, че това не е река, а прокопан в древността канал, като онзи, който се намира около Момбаз, на брега на Занзибар. Бреговете му се обливаха с вода, а повърхността му бе покрита с треволяк. Очевидно, ние можехме да пътуваме по канала, или пък да се завърнем в морето. Да стоим тук беше невъзможно, веднъж поради нетърпимата жега и втори път, защото трябваше да се оставим на комарите или да умрем от блатна треска. — Ще се опитаме! — казах аз.

Всички се съгласиха с мен: Лео с голямо удоволствие. Джоб с почтително негодувание, а Мохамед, призовавайки пророка и проклинайки всички неверници.

Щом слънцето залезе, ние потеглихме на път. Около два часа Мохамед, Джоб и аз усърдно гребахме, а Лео седеше на носа на лодката и с меча на Мохамед отстраняваше късовете дървета и всевъзможните нечистотии. Когато се стъмни, спряхме да си починем и да устроим гощавка на комарите; около полунощ отново заплавахме, наслаждавайки се на нощната хладина. На разсъмване починахме три часа и потеглихме на път. Плувахме до 10 часа, когато внезапно се разрази буря, придружена със страхотен проливен дъжд: прекарахме около шест часа буквално под вода.

Мисля, че няма нужда да описвам подробностите около пътешествието ни през следващите четири денонощия, ужасни по монотонността си, по тежката работа, горещината и комарите. Намирахме се в областта на безграничните блата; обстоятелството, че сме избегнали треската и смъртта, отдавам само на хинина, който постоянно гълтахме и на непрестанната физическа работа. Все пак на третия ден от плуването ни по канала, забелязахме в далечината кръгъл хълм, който се мержелееше през изпаренията на блатата.

Дотолкова се чувствахме изморени, че бяхме готови да легнем и умрем в това ужасно място. Аз се тръшнах в лодката, за да заспя и малко да почина от страшното изтощение, проклинайки глупостта си, която ме накара да взема участие в това лудешко начинание. Помня, бях загубил съзнание. Бе ми се присънило, че нашата лодка се е напълнила с вода, че умираме и реката отнася останките ни; с това бе настъпил нашият край. Като че чувах шуртенето на вода около нас; видях, че мъртвият арабин, който внезапно бе изправил скелета си, гледайки ни с празните вдлъбнатини на очите си, и скърцайки с челюстите си, започна да ме проклина, наричайки ме християнско куче, защото съм разтревожил последния сън на правоверния.

Треперещ от ужасния сън, отворих очи и ме изненадаха други две очи, които ме гледаха от тъмнината. Скочих на крака, развиках се от ужас; спътниците ми скочиха изплашени и сънени.

Почувствах допир на студено желязо в гърлото ми. Отзад блеснаха още две копия.

— По-леко! — каза един глас на арабски. — Кои сте и какви сте вие; и как сте дошли дотук? Говори или ще умреш! — Отново желязото докосна гърлото ми.

— Ние сме пътешественици! — отговорих на арабски.

Очевидно бях разбран, защото човекът, който ме държеше, обърна главата си и запита една висока фигура, която стоеше настрана:

— Тате, да го убия ли?

— Какъв е цветът на кожата им? — попита един звучен глас.

— Бял!

— Не ги убивай! — бе отговорът. — „ Тя , на която всичко се подчинява“, е изпратила да ми кажат: ще дойдат бели хора, и когато дойдат, не ги убивайте! Заведи ги в къщата на „ Тя , на която всичко се подчинява!“

— Да вървим! — каза човекът, извличайки ме от лодката.

Същата участ сполетя и спътниците ми.

На брега стояха петдесетина души. Забелязах, че те са въоръжени с огромни копия, че са много високи, със здраво телосложение, голи и препасани около кръста с леопардови кожи.

Лео и Джоб се озоваха до мен.

— Какво се случи? — попита Лео, търкайки очи.

— О, сър, с нас ще стане нещо страшно! — извика Джоб.

В този миг дотърча Мохамед, преследван от човек с вдигнато копие.

— Аллах! Аллах! — викаше Мохамед. — Защитете ме! Защитете!

— Тате, има и един черен! Какво да го правя?

— „Тя“ нищо не каза. Не го убивай, ела тук, сине мой!

Човекът приближи, високата фигура се наведе и пошепна нещо.

— Да, да! — отговори той и се засмя ужасно. — Там има трима бели, нали?

— Да, тате, трима!

— Отведете ги, като вземете със себе си всичко необходимо.

Едва успя да произнесе тия думи и при него дойдоха хора с покрити носилки на рамене. Четирима носеха по една, придружени от по двама в резерва.

— Добре — каза Лео, — много добре; сега други се грижат за нас!

Нямаше какво да се прави; качих се в носилката и се наместих твърде удобно. Навярно тия своеобразни римски лектики бяха направени от растителни влакна, които се опъваха и разтягаха при всяко движение на тялото, поддържайки на необходимата височина главата и врата.