Хенри Хагард - Тя

— Гребете! Натиснете греблата! — крещеше Джоб. В това време слаб лъч от светлина падна върху лицето на човека, когото спасих… Това бе Лео — жив или мъртъв, но изтръгнат от ноктите на морето.

— Гребете! — викаше Джоб, — защото иначе ще потънем.

Бурята бушуваше около нас, лодката танцуваше ту назад, ту напред, вятърът бучеше, светкавиците ни ослепяваха. Сред този хаос ние работехме с диво отчаяние… Една минута, три, шест минути, стана по-светло! Внезапно, сред бученето на бурята, до нас долетя глух шум…

— Велики Боже! Това е нова огромна вълна!

В тая минута луната изплува из облаците и озари този разбунен океан.

Сред зиналия мрак ясно се виждаше бяла лента от пяна, цяла редица огромни вълни. Благодарение, обаче, на похватността на Мохамед, който бе добре запознат с морето и тия опасни брегове, ние се изплъзнахме от тях. Скоро и бурята утихна. Луната ослепително сияеше, осветявайки скалистата височина, в подножието на което бучаха вълните. В това време Лео отвори очи, като заяви, че дрехите му са много измачкани и че е време да отиде на църква; заповядах му да лежи спокойно. Думите му, че е време да отиде на църква, ме накараха да си спомня удобните стаи в Кеймбридж. Тежко и болезнено чувство ме облада. Защо съм бил толкова глупав, че дойдох тук? От тая нощ често ми минаваше през ум тая мисъл…

На изток се появи ясна лента, предвестник на зазоряването. Морето стихна, лека мъгла го обвиваше, като че успокояваше тревогите му.

Изгря слънцето и обля земята с топлина и светлина. Аз седях в лодката, вслушвайки до тайнствената странна скала, в подножието на която бяхме преживели толкова опасности и която сега закри от мен величавата гледка. Продължавах да гледам скалата; забелязах, че върхът й действително прилича на глава. Ясно се виждаха дебелите устни, тлъстите бузи, сплескания нос и кръглия череп, който хиляди години се е обливал от вълните. Върху колосалната глава на етиопеца се виждаше някаква растителност, която под лъчите на слънцето, изглеждаше като гъста коса. Няма съмнение, всичко това бе толкова странно и предположих, че то не е игра на природата, а величествен паметник, построен, като египетски сфинкс от някакъв забравен народ като символ за презрение към враговете, които биха дръзнали да се приближат до пристанището. За нещастие, не можехме да узнаем нищо допълнително, защото скалата беше трудно достъпна. Като я разгледах на слънчевата светлина, разбрах, че тя е направена от човек. Стои тя там, обливана от изменчивия океан; стояла е все там и преди хиляди години, когато Аменартас, египетската принцеса, жената на Каликрат, е гледала това дяволско лице. Още много столетия ще стои, дори когато всички ние бъдем забравени.

— Какво мислиш за това, Джоб? — попитах нашия слуга, сочейки му главата. Той бе седнал в края на лодката и изглеждаше твърде опечален.

— О, сър! — отговори Джоб, който току-що бе успял да забележи оригиналната скала. — Мисля, че старият джентълмен е направил своя портрет от тук!

Аз се засмях и смехът ми събуди Лео.

— Охо! — каза той — Какво ми се случи? Целият съм вкочанен… Къде е корабът? Дайте ми, моля ви, уиски!

— Благодари на Бога, момче, че завинаги не си се вдървил! — отговорих аз. — Корабът потъна и заедно с него екипажа, с изключение на нас четиримата. Твоят живот бе спасен по чудо!

Джоб намери уискито, докато разказвах на Лео нощното ни приключение.

— Велики Боже! — извика той. — Как сме могли да оцелеем! — Пихме и се почувствувахме по-добре. Слънцето започна силно да пече и ни стопли, тъй като бяхме изстинали и измокрени до кости.

— Да! — каза Лео, като бутна настрана бутилката. — Тая скала е действително такава, каквато е описана там… Прилича на главата на етиопец.

— Вярно е! — отговорих аз.

— Значи — каза той, — всичко това е истина!

— От това нищо не може да се заключи! — отговорих аз. — Ние знаехме, че има такава скала, твоят баща я бе видял. Но това нищо не доказва!

Лео снизходително се усмихна.

— Ти си неверникът Тома, чичо Хорас! — каза той. — Ще поживееш, ще видиш!

— Разбира се — отговорих аз, — сега обаче ние се намираме при самото устие на река. Хвани греблото. Джоб, и ние ще потърсим място, където бихме могли да излезем на брега!

Устието на реката, в която бяхме навлезли, не беше широко; въпреки мъглата, която забулваше бреговете, все пак можахме да разгледаме добре околността. След броени минути, с големи усилия и с помощта на попътния вятър, достигнахме брега.